— Трябват ти цветя — реши тя веднага и помисли за нарцисите, които отглеждаше в своята оранжерия. — Сигурно всеки ден прекарваш часове в тази стая. — Погледна към празния пепелник до машината му.
Бун проследи погледа й и се намръщи. Странно, помисли си, от няколко дни не бе пушил — просто напълно бе забравил за цигарите. По-късно трябваше да се поздрави за това.
— Понякога гледам от прозореца, когато си в твоята градина. Трудно ми е да се съсредоточа.
Ана се засмя и седна на ръба на бюрото му.
— Ще ти сложим пердета.
— В никакъв случай. — Той се усмихна, но пъхна нервно ръце в джобовете си. — Ана, искам да ти разкажа за Алис.
— Бун… — Обзета от състрадание, тя отново се изправи и протегна ръка. — Разбирам, знам, че е болезнено. Няма нужда да ми обясняваш нищо.
— Това е заради мен. — Хвана я за ръка, обърна се и посочи към една рисунка на стената. Красиво младо момиче бе коленичило до реката и спускаше златиста кофа в сребърните й води. — Алис я нарисува, преди Джеси да се роди. Подари ми я за първата ни годишнина.
— Прекрасна е. Била е много талантлива.
— Да. Много талантлива, много необикновена. — Той отпи от виното си с несъзнателна наздравица към загубената си любов. — Познавах я почти през целия си живот. Прекрасната Алис Рийдър.
Бун има нужда да говори, помисли Ана. Тя щеше да го слуша.
— Приятели от училище ли сте били?
— Не — засмя се той. — Нищо подобно. Алис беше душата на всички веселби, много способно и хубаво момиче, което всички обичаха. Беше две години по-малка от мен. Движехме се в различни компании. Аз преживявах задължителния за всяко момче бунтарски период и се носех из училището с вид на бандит.
Ана се усмихна и докосна брадясалата му буза.
— Жалко, че не съм видяла това.
— Пушех в тоалетната, а тя рисуваше декорите за училищните представления. Познавахме се, ала само толкова. После аз отидох в колеж и накрая се озовах в Ню Йорк. Тъй като имах намерение да ставам писател, струваше ми се задължително да си наема мансарда и малко да погладувам.
Ана обви ръка около него, инстинктивно предлагайки успокоение, и го зачака да събере мислите си.
— Една сутрин бях във фурната зад ъгъла близо до вкъщи, вдигнах поглед и я видях. Купуваше си кроасан и кафе. Заговорихме се. Нали знаеш… Какво правиш тук, старите съседи, на кой какво му се е случило. Такива неща. Беше и успокояващо, и вълнуващо. Две деца от малкото градче, изправили се срещу големия лош Ню Йорк.
Съдбата ги е срещнала в милионния град, помисли Ана.
— Тя учеше в художествената академия и живееше с други момичета в един апартамент само през няколко пресечки. Изпратих я до блока. Просто се движехме заедно — седяхме в парка, сравнявахме рисунки, говорехме с часове. Алис бе толкова пълна с живот, с енергия, с идеи. Влюбихме се не от пръв поглед, а някак постепенно. — Погледът му се насочи към рисунката и омекна. — Много бавно, много сладостно. Оженихме се точно преди да продам първата си книга. Тя още учеше.
Трябваше отново да спре, защото го връхлетяха спомени. Инстинктивно стисна ръката на Ана, а тя се разтвори, давайки му колкото можеше сила и подкрепа.
— Както и да е, всичко изглеждаше толкова прекрасно. Бяхме млади, щастливи, влюбени. Вече й бяха възложили да направи една картина. Разбрахме, че е бременна и решихме да се върнем у дома, за да отгледаме детето си в приятната атмосфера на предградията, близо до семейството. После се появи Джеси и ни се струваше, че нищо никога не може да се развали. Само дето Алис сякаш така и не възстанови силите си след раждането. Всички казваха, че това е нормално, че няма как да не е уморена, като има бебе и работи. Тя започна да слабее. Аз се шегувах, че ще избледнее. — Затвори за миг очи. — И точно така стана. Избледня. След като достатъчно дълго се бяхме тревожили, Алис отиде на изследвания, но нещо объркали в лабораторията и не го откриха навреме. Когато разбрахме, че има рак, бе прекалено късно да се спре.
— О, Бун, съжалявам. Много съжалявам.
— Тя страдаше. Това бе най-лошото. Алис страдаше, а аз нищо не можех да направя. Гледах я как малко по малко умира. Мислех, че и аз ще умра. Ала я имаше Джеси. Алис беше само на двадесет и пет години, когато я погребах. Джеси току-що бе навършила две. — Пое дълбоко въздух и се обърна към Ана: — Обичах Алис. Винаги ще я обичам.
— Знам. Ако някой докосне така живота ти, това остава завинаги.
— Когато я загубих, престанах да вярвам, че щастието съществува, освен в книгите. Не исках отново да се влюбвам, да рискувам отново да изпитам тази болка — за мен или за Джеси. Но се влюбих. Това, което изпитвам към теб, е толкова силно, че ме кара отново да вярвам. Не е същото като преди. Не е по-малко. Това просто… сме ние.