— Хубав ли е?
— В сравнение с какво? — вдигна вежди Ана.
— В сравнение с крастава жаба — засмя се Моргана и се приведе напред. — Хайде, Ана, разкажи ми.
— Е, не е грозен… — Тя отмести купата и се заоглежда по бюфета за подходящо масло. — Атлетичен, но не като щангист. — Намръщи се, колебаейки се между две масла. — По-скоро като… Струва ми се, като бегач на дълги разстояния. Строен и ужасно стегнат.
Моргана се усмихна и опря глава на ръката си:
— Искам още.
— И това от една омъжена жена, на път да ражда близнаци?
— Точно така.
Ана се засмя и избра розовото масло за елегантност.
— Е, ако трябва да кажа нещо хубаво, наистина има чудесни очи. Много ясни, много сини. Когато погледне към Джеси, са страхотни. Когато погледне към мен — подозрителни.
— Това пък защо?
— Представа нямам.
Моргана поклати глава и завъртя очи:
— Анастасия, сигурна съм, че достатъчно си се чудила, за да разбереш. Трябвало е само да надзърнеш.
Ана изкусно добави няколко капки от уханното масло в купата.
— Знаеш, че не обичам да си пъхам носа.
— Да, наистина…
— А дори и да бях любопитна — добави тя, едва сдържайки усмивката си от смущението на Моргана, — не вярвам, че бих се осмелила да надникна в сърцето на господин Сойър. Имам чувството, че сигурно е много неприятно човек да е свързан с него, пък било то и само за няколко минути.
— Преувеличаваш — забеляза Моргана и сви рамене: — Ако Себастиан бе тук, всякак щеше да разбере какво му е на ума. — Отпи още малко от успокояващия еликсир, който Ана бе приготвила за нея. — Ако искаш, мога да го направя вместо теб. От седмици не съм използвала вълшебното огледало и кристала. Ще загубя форма.
— Не! — Ана се наведе и целуна братовчедка си по бузата. — Благодаря ти. А сега искам да носиш винаги със себе си едно пликче от това. — Тя насипа сместа в мрежеста торбичка. — Останалото сложи в купички из къщата и магазина. Сега работиш само по два дни седмично, нали?
— Два или три. — Моргана се усмихна на загрижеността на Ана, въпреки че махна с ръка. — Не се преуморявам, честна дума. Наш не би ми разрешил.
Ана кимна разсеяно и завърза торбичката.
— Пиеш ли от чая, който ти направих?
— Всеки ден. Освен това редовно използвам маслата. Нося риолит, за да облекчава емоционалния ми стрес, топаз срещу външен стрес, циркон за оптимизъм и кехлибар да ми вдига настроението. — Бързо стисна ръката на Ана. — Всички точки са покрити.
— Имам право да се тревожа. — Тя остави торбичката до чантата на Моргана, после размисли и сама отвори чантата, за да я пъхне вътре. — Това ще е първото ни бебе.
— Бебета — поправи я Моргана.
— Значи още по-сериозна причина за тревога. Близнаците се появяват рано.
Моргана си разреши една кратка въздишка и затвори очи.
— Надявам се. Скоро вече няма да мога нито да седна, нито да стана без подемен кран.
— Повече почивка — заключи Ана. — И съвсем леки упражнения. Които не включват да мъкнеш насам-натам поръчки или цял ден да си на крак в очакване на клиент.
— Слушам!
— Дай сега да те видя… — Тя внимателно постави ръце на корема на братовчедка си, бавно разпери пръсти и се разтвори за чудото вътре.
Моргана веднага почувства как умората се оттича, а на нейно място идват физическото и емоционално удоволствие. През притворените си клепачи тя видя как очите на Ана потъмняват като олово и се взират в вещо, което само тя може да види.
Докато движеше длани и се свързваше с братовчедка си, Ана усети тежестта в нея и, за един невероятно жив миг — двата пулсиращи живота. Съсипващата умора — да, и всички неудобства, но и тихото удовлетворение, и разцъфващото вълнение, и простото чудо на живота. Тялото я болеше, сърцето преливаше. Устните й трепнаха.
След това тя беше тези два живота — първо единия, после другия. Плуваше без сънища в топлата тъмна утроба, прегърната и защитена от майка си, докато дойде моментът да се срещне с външния свят. Две здрави сърца биеха равномерно близо едно до друго под сърцето на майката. Протягане на мънички пръстчета, ленив ритник. Ромонът на живота.
Ана дойде на себе си, върна се сама.
— Добре сте. Всичките.
— Знам. — Моргана вплете пръстите си в нейните. — Ала ми става по-добре, когато ти ми го кажеш. Както се чувствам спокойна, като знам, че ти ще си там, когато дойде време.
— Знаеш, че не бих могла да бъда никъде другаде. — Тя вдигна съединените им ръце към бузата си. — Но ще ме приеме ли Наш като акушерка?
— Той ти вярва, колкото и аз.
Погледът на Ана се смекчи.
— Щастлива си, Моргана, че си намерила мъж, който приема, разбира и дори цени това, което си.