Тя докосна бузата му. Мислеше, че разбира.
— Бун, нима си се страхувал, че ще искам да я забравиш? Че ще съм обидена или ще ревнувам от това, което си имал с нея? То ме кара да те обичам още повече. Тя ти е подарила Джеси. Бих искала само да я бях познавала.
Трогнат до невъзможност, той опря глава в челото й.
— Омъжи се за мен, Ана.
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Тя замръзна. Ръцете й, които бяха понечили да го привлекат към нея, спряха насред път. Дъхът сякаш не можеше да излезе от гърдите й. Въпреки че сърцето й подскочи от надежда, разумът я предупреждаваше да чака.
Много бавно се освободи от прегръдката му.
— Бун, аз мисля…
— Не ми казвай, че насилвам нещата. — Сега, когато бе направил стъпката, бе учудващо спокоен. Осъзна, че в душата си я бе направил още преди седмици. — Не ме интересува дали бързам. Имам нужда от теб в живота си, Ана.
— Аз вече съм в твоя живот. — Тя се усмихна, мъчейки се да говори спокойно. — Нали ти казах.
— Беше достатъчно трудно, когато само те желаех, стана още по-трудно, когато започна да не си ми безразлична. Но сега, когато те обичам, е невъзможно. Не искам да съм ти съсед. — Хвана я здраво за раменете. — Не искам да трябва да отпращам детето си, за да мога да прекарам нощта с теб. Ти каза, че ме обичаш.
— Обичам те. — Ана се поддаде на отчаяната нужда и се притисна към него. — Знаеш, че те обичам, повече, отколкото мислех, че бих могла. Повече, отколкото исках. Ала бракът е…
— Каквото трябва. — Погали я по влажната коса. — Каквото ни трябва на нас. Ана, веднъж ти казах, че не приемам интимността лекомислено, и не говорех само за секса. — Отдръпна я от себе си, за да може да вижда лицето й, за да може тя да вижда неговото. — Говоря за онова, което е вътре в мен всеки път, когато те погледна. Преди да те срещна, се задоволявах с живота си такъв, какъвто е. Но така вече не става. Няма все да тичам през живия плет, за да бъда с теб. Искам те с мен, с нас.
— Бун, ако можеше да бъде толкова просто… — Ана се отвърна, мъчейки се да намери правилния отговор.
— Може да бъде. — Той едва потисна надигащата се паника. — Когато онази сутрин влязох в спалнята и те видях в леглото, прегърнала Джеси… Не мога да ти обясня как се почувствах в този момент. Осъзнах, че това е, което искам. Ти да си там. Просто да си там. Да знам, че мога да я деля с теб, защото ще я обичаш. Че ще има и други деца. Бъдеще.
Ана затвори очи, защото образът бе толкова сладостен, толкова съвършен. А тя отнемаше и на двамата шанса да го направят реалност, защото се страхуваше.
— Ако кажа „да“ сега, преди да ме разбираш, преди да ме познаваш, няма да е честно.
— Аз те познавам. — Отново я прегърна. — Знам, че притежаваш страст и състрадание, че си честна, щедра и с открито сърце. Че имаш силни чувства към семейството си, че обичаш романтична музика и ябълково вино. Знам как звучи смехът ти, познавам аромата ти. И знам, че мога да те направя щастлива, ако ми разрешиш.
— Ти ме правиш щастлива. Ако не съм сигурна как трябва да постъпя, то е защото не искам да ти се отплатя с нищо по-малко. — Отскубна се и започна да се разхожда, за да намали напрежението си. — Не знаех, че ще се случи толкова бързо, преди да съм сигурна. Кълна се, ако знаех, че мислиш за женитба…
Да бъде негова съпруга, помисли Ана. Обвързана с клетва. Не можеше да се сети за нищо по-скъпоценно от такова притежание.
Трябваше да му каже, за да може Бун да приеме или да се откаже.
— Ти си много по-честен с мен, отколкото аз с теб.
— За какво?
— За това, което си. — Тя въздъхна и затвори очи. — Аз съм една страхливка. Толкова лесно сърцето ми се разбива от лоши чувства, толкова се страхувам, отчаяно се страхувам от болка, физическа и емоционална. Толкова съм отвратително уязвима от неща, към които другите могат да са безразлични.
— Не разбирам за какво говориш.
— Да, не разбираш. — Ана стисна устни. — Можеш ли да разбереш, че има хора, които са по-чувствителни от другите? Които трябва да си изработят някаква защита срещу водовъртежа от емоции около тях? Които не могат да не го направят, защото иначе няма да оцелеят?
Той потисна нетърпението си и се опита да се усмихне:
— За мистика ли ще говориш?
Тя се засмя и притисна пръст към устните му:
— Не си чул още и половината. Трябва да ти обясня, а не знам как. Ако можех… — Обърна се с намерение да му каже всичко и неволно бутна бележника на бюрото му. Машинално се наведе да го вземе.