Може би съдбата бе причина бележникът да падне разтворен, така че да се види наскоро завършената рисунка. Отлична рисунка, помисли Ана, разглеждайки я с въздишка. От листа я гледаше лошата вещица. Злото. Той прекрасно бе уловил злото.
— Остави го. — Бун посегна да вземе бележника, ала тя поклати глава:
— Това за твоята приказка ли е?
— Да, за „Сребърният замък“. Да не сменяме темата.
— Не колкото си мислиш — прошепна Ана и се усмихна предпазливо. — Разкажи ми за рисунката.
— По дяволите, Ана!
— Моля те…
Той объркано прокара ръка през косата си.
— Просто прилича на това. Злата вещица, която е омагьосала принцесата и замъка. Трябваше да измисля някакво заклинание, което не позволява никой да не влиза и да не излиза от замъка.
— И избра вещица.
— Знам, че е банално. Но приказката сякаш сама го искаше. Отмъстителната и завистлива вещица, бясна от добротата и красотата на принцесата, прави заклинание, така че принцесата да остане затворена в замъка, откъсната от любовта, живота и щастието. После, когато истинската любов побеждава, заклинанието се разрушава и вещицата е сразена. И те живеят щастливо до края на живота си.
— Значи за теб вещиците са такива, зли и пресметливи. — Пресметливи, спомни си тя. Това бе една от думите, които Робърт бе хвърлил в лицето й. Заедно с още много, много по-лоши.
— Няма как да са други. Силата развращава, нали?
Ана остави бележника.
— Някои мислят така. — Това е само рисунка, каза си. Само част от приказката, която бе създал. Ала въпреки това й напомняше каква огромна пропаст трябваше да преодолеят помежду си. — Бун, тази вечер ще те помоля за нещо.
— Мисля, че тази вечер можеш да ме помолиш за всичко.
— Време — каза тя.. — И вяра. Аз те обичам и няма друг, с когото бих искала да преживея живота си. Но ми трябва време, а и на теб също. Една седмица — изпревари възражението му. — Само една седмица. До пълнолуние. Има неща, които ще ти кажа тогава. След това, надявам се, ти отново ще ме помолиш да стана твоя жена. Ако го направиш, тогава ще кажа да.
— Кажи го сега. — Той я прегърна и улови устните й в целувка с надеждата, че ще я убеди със собственото си желание. — Каква ще е разликата след една седмица?
— Огромна — прошепна Ана и се притисна към него. — Или никаква.
Бун не обичаше да чака. Дните едва се влачеха и това го правеше нервен и нетърпелив. Един, два три дни… За да се успокои, мислеше за обрата в живота си, когато безкрайната седмица най-после свърши.
Нямаше повече да прекарва нощите сам. Скоро, когато се върнеше по тъмно, тя щеше да е там. Къщата щеше да е пълна с нея, с нейния аромат, с миризмата на нейните билки и масла. През тези дълги тихи вечери щяха да седят заедно на верандата и да говорят за изминалия и за утрешния ден.
А може би Ана щеше да поиска да се пренесат в нейната къща? Нямаше значение. Щяха да се разхождат из нейната градина, да седят под беседката й, а тя да се опитва да го научи на имената на всичките си цветя.
Щяха да направят едно пътешествие до Ирландия и Ана щеше да му покаже важните места от нейното детство. Можеше да му разказва приказки, като онази за принцесата и жабока, а той щеше да ги записва.
Един ден щяха да имат още деца и Бун щеше да я види да държи тяхното бебе, както бе държала бебетата на Моргана и Наш.
Още деца. Тази мисъл го стресна. Вдигна очи и се загледа в снимката на Джеси, усмихваща се от рамката на бюрото.
Неговото дете. Единствено неговото и неговото единствено, вече от толкова време. Наистина му се искаше да има още деца. Досега не бе осъзнавал колко му се иска, колко му е приятно да бъде баща. Просто той бе това, той правеше това.
Сега, когато съзнанието му се заигра с тази идея, си представи как успокоява едно бебе през нощта, както на времето бе успокоявал Джеси. Как протяга ръце да помогне на първите неуверени стъпки. Как хвърля топка на двора, как поддържа олюляващия се велосипед.
Син. Нямаше ли да е невероятно да има син? Или още една дъщеря. Братчета и сестричета на Джеси. Тя щеше много да се радва, помисли Бун и усети, че се усмихва като идиот. Той щеше много да се радва.
Разбира се, засега дори не бе попитал Ана какво мисли за увеличаване на семейството. Това бе нещо, което определено трябваше да обсъдят. Може би отново щеше да прибърза, ако сега й постави този въпрос.
После си спомни как изглеждаше тя, прегърнала Джеси в леглото. Как сияеше лицето й, когато вдигна двете мънички бебенца, за да може дъщеря му да ги види и докосне.
Не, реши той. Добре я познаваше. Ана щеше да копнее не по-малко от него да превърне тяхната любов в живот.