В края на седмицата щяха да започнат да правят планове за общото си бъдеще.
За Ана дните преминаваха прекалено бързо. Прекарваше часове наред в обмисляне на най-правилния начин да каже всичко на Бун. После променяше мнението си и се мъчеше да намери друг начин.
Можеше да му го каже направо.
Представяше си как го кани да седне в нейната кухня, а между тях има чайник. „Бун“, щеше да му каже, „аз съм вещица. Ако това не те безпокои, можем да започнем да подготвяме сватбата“.
Можеше да започне отдалеч.
Щяха да седят на нейната веранда, да пият вино, да гледат залеза и да си разказват за детството. „Детството в Ирландия сигурно е малко по-различно от детството в Индиана“, щеше да започне тя. „Ала ирландците обикновено смятат, че е съвсем в реда на нещата в съседство с тях да живеят вещици.“ После щеше да се усмихне: „Искаш ли още малко вино, любов моя?“
Или по-интелектуално:
„Сигурна съм, че повечето легенди имат основа в действителността“. Този разговор щеше да се води на брега, под звуците на прибоя и виковете на гларусите. „Твоите книги показват една голяма дълбочина на разбирането и уважението към нещо, което повечето хора смятат за митология или фолклор. Оценявам високо положителното ти отношение към феите и магията. Особено начина, по който описваш магьосницата в «Третото пожелание за Миранда».“
Тя съжаляваше само, че не й бе останало достатъчно чувство за хумор, за да се смее над всеки от жалките си сценарии. Непременно трябваше да измисли нещо, оставаха й по-малко от двадесет и четири часа.
Бун вече бе проявил повече търпение, отколкото имаше право да иска от него. Нямаше извинения да го кара още да чака.
Поне тази вечер щеше да има някаква морална подкрепа. Моргана и Себастиан щяха да дойдат заедно с половинките си за месечния петъчен обед на открито. Ако това не й дадеше кураж за утрешния разговор с Бун, значи нищо не би могло.
Излезе на верандата и докосна диамантено-бистрия циркон, който носеше на врата си.
Очевидно Джеси бе следила зорко, защото веднага изникна между храстите. По петите й радостно подтичваше Дейзи. За да покаже безразличието си към палето, Куигли седна и започна да мие задните си лапи.
— Ще дойдем у вас за обеда — съобщи Джеси. — И бебетата идват и може да ми разрешат да подържа едното. Ако наистина много, много внимавам.
— Мисля, че това може да се уреди. — Ана машинално огледа съседския двор, търсейки някакви следи от Бун. — Как е училището днес, слънчице?
— Доста хубаво. Вече мога да пиша моето име, и на татко, и твоето. Твоето е най-лесно. Мога да пиша и името на Дейзи, но не знам как се пише Куигли, затова написах само „коте“. И така се събра цялото семейство, както каза учителката. — Тя спря, пристъпи от крак на крак и за пръв път, откак Ана я познаваше, доби засрамен вид. — Може ли да казвам, че и ти си в моето семейство?
— Разбира се, че може. — Ана се наведе да я прегърне силно. О, да, помисли тя и стисна очи. Това е всичко, което искам, всичко, от което имам нужда. Бих могла да бъда негова съпруга, майка на детето. Моля те, моля те, нека намеря начина да го направя! — Обичам те, Джеси.
— Няма да си отидеш, нали?
Защото бяха толкова близо и защото не можеше да не го направи, Ана докосна сърцето на детето и разбра, че Джеси мисли за майка си.
— Не, миличка. — Тя се отдръпна, подбирайки думите. — Никога няма да искам да си отида. Ала ако се наложи, ако не мога да не си отида, все пак ще бъда близо до теб.
— Как може хем да си отидеш, хем да си близо?
— Защото ще те пазя в сърцето си. Ето. — Ана свали тънката верижка с циркона и я окачи на врата на Джеси.
— Охо! Той блести!
— Това е много необикновен камък. Когато се почувстваш самотна или тъжна, хвани го и си помисли за мен. Аз ще разбера и ще ти изпратя щастие.
Момиченцето смаяно завъртя в ръка кристала и той избухна със светлина и цветове.
— Вълшебен ли е?
— Да.
Джеси прие това с детска доверчивост.
— Искам да го покажа на татко. — Втурна се към къщи, но си спомни за добрите обноски и спря: — Благодаря.
— Няма защо. Ъ-ъ-ъ… Бун вътре ли е?
— Аха, на покрива.
— На покрива ли?
— Щото другия месец е Коледа и той е почнал да слага лампите, за да знаем колко крушки трябва да купим. Цялата къща ще бъде осветена. Татко каза, че това ще е най-хубавата Коледа.
— Надявам се. — Ана заслони очи с ръка и погледна нагоре. Бун бе там, седнал на върха на къщата, и я гледаше. Сърцето й заби невероятно бързо, както винаги, когато го видеше. Въпреки нервите се усмихна, вдигна ръка и помаха.