Наш посегна да си вземе чиния и го смушка с лакът:
— Ако ще се целувате, отдръпнете се. Другите искат да ядат.
— Прекрасно. — Той обви ръце около смутената Ана и затвори устните си върху нейните в дълга ленива целувка. — Времето почти дойде — прошепна в устните й. — Би могла да съкратиш мъките ми още сега и…
Чу писъка на Джеси и думите спряха в гърлото му. Спусна се през двора, викайки името й. Сърцето му щеше да изскочи. Хвърли се между храстите и се втурна през поляната.
— Господи! О, Боже мой!
Сякаш всичката кръв се оттече от лицето му, когато я видя на земята, бяла като платно и с ръка, изкривена под невъзможен ъгъл.
— Джеси! — Падна до нея, обзет от паника. Тя бе съвсем неподвижна. Дори неговият трескав мозък успя да регистрира този ужасяващ факт. А когато посегна да я вдигне, по ръцете му имаше кръв, нейната кръв.
— Не я мърдай! — изкомандва Ана и се стовари до него. Тя дишаше тежко, борейки се с ужаса, ала ръцете й хванаха здраво китките му. — Не знаеш как и къде е ударена. Ако я преместиш, може повече да й навредиш.
— Тече й кръв! — Бун хвана с две ръце лицето на дъщеря си. — Джеси… Джеси! — С треперещи пръсти потърси пулса на шията й. — Не прави това. Мили Боже, не прави това! Трябва ни бърза помощ.
— Аз ще се обадя — каза Мел зад него.
Ана само поклати глава.
— Бун… — Завладя я спокойствие, защото разбра какво трябва да направи. — Бун, чуй ме. — Хвана го здраво за раменете и не му позволи да се отърси от нея. — Трябва да се отдръпнеш. Остави ме да я погледна. Остави ме й помогна.
— Тя не диша… — Той можеше само да се взира в своето малко момиченце. — Струва ми се, че не диша. Ръката й. Счупила си е ръката.
Съвсем не бе само това. Дори и без по-близка връзка Ана разбираше, че има много повече. И нямаше време за бърза помощ.
— Аз мога да й помогна, но трябва да се отдръпнеш.
— Трябва й лекар. За Бога, някой да извика линейка!
— Себастиан — промълви Ана тихо. Братовчед й пристъпи напред и хвана Бун за ръката.
— Пусни ме! — задърпа се Бун и се озова заклещен между Себастиан и Наш. — Какво, по дяволите, ви става? Трябва да я закараме в болница!
— Остави Ана да направи каквото може — каза Наш, борейки се да удържи и приятеля си, и собствената си паника. — Трябва да й се довериш. Заради Джеси.
— Ана! — Бледа и развълнувана, Моргана подаде едното бебе на Мел. — Може да е твърде късно. Ти знаеш какво може да ти се случи, ако…
— Трябва да опитам.
Много внимателно тя постави ръцете си от двете страни на главата на Джеси. Спря, изчака собственото й дишане да стане бавно и дълбоко. Беше трудно, много трудно да се откъсне от яростните и ужасени емоции на Бун, но се съсредоточи върху детето, само върху детето. И се разтвори.
Болка. Горещите й, изгарящи стрели се забиваха в главата й. Прекалено много болка за такова малко дете. Ана я изтегляше и я поглъщаше в собствения си организъм. Когато агонията заплашваше да разруши спокойствието, необходимо за толкова дълбока и деликатна работа, тя я изчака да отмине. После продължи.
Такова нараняване, мислеше Ана, докато ръцете й бавно се спускаха надолу. Толкова дълго падане. Образът оживя в съзнанието й — втурналата се насреща земя, безпомощният страх, внезапният вцепеняващ удар.
Пръстите й минаха над дълбока рана в рамото на Джеси. Огледалният й образ се вряза в нея, запулсира и започна да кърви. После бавно избледня.
— Боже мой… — Бун спря да се дърпа. Тялото му бе твърде вдървено за борба. — Какво прави тя? Как?
— Ана има нужда от тишина — прошепна Себастиан, отдръпна се от Бун и хвана Моргана за ръката. Не можеха да правят нищо, освен да чакат.
Вътрешните наранявания бяха жестоки. Ана се обля в пот, докато преглеждаше, поглъщаше, поправяше. Припяваше монотонно. Знаеше, че трябва да изпадне в още по-дълбок транс, за да спаси детето. И себе си.
Ох, но тази болка! Тя я разкъсваше, изгаряше, разтърсваше. Ана се задъха от усилието да се пребори с нуждата да се отдръпне. Опипом обви пръсти около циркона, който Джеси още носеше, а другата постави върху застиналото сърце на детето.
Когато отметна назад глава, очите й бяха с цвета на буреносни облаци и безизразни като стъкло.
Светлината бе ярка, ослепително ярка. Едва различаваше детето там горе. Тя викаше, крещеше, искаше да бърза, знаейки, че една погрешна стъпка сега би означавала край и за двете.
Вторачи се в светлината и усети как Джеси още повече й се изплъзва.
— Тоз дар е мой да го презра или приема. — В гласа й трептяха и болка, и сила. — Избрах го от деня, във който съм родена. Това, което има на детето, пренеси във мен. Както казвам, тъй да бъде в този ден.