Ана извика от ужасяващата цена, която трябваше да бъде платена, за да се надиграе смъртта. Усещаше, че собственият й живот е на ръба, че се люшка, люшка към изпепеляващата светлина. Сърцето на Джеси започна да тупти неуверено под дланта й.
Бореше се и за двете, призоваваше всичкото си могъщество, последните си капчици сила.
Бун видя как дъщеря му се раздвижи и миглите й трепнаха, а Ана се олюля.
— Джес… Джеси? — Втурна се към нея и я грабна в ръцете си. — Бебчо, добре ли си?
— Татко? — Замаяните й очи започнаха да се проясняват. — Паднах ли?
— Да. — Загубил сили от облекчение и благодарност, той зарови лице във вратлето й и я залюля.
— Не плачи, татко — потупа го тя по гърба. — Нищо ми няма.
— Дай да видим! — Бун пое треперливо въздух и прокара ръце по нея. Нямаше кръв, нямаше ударено, нямаше дори и най-малка драскотина. Отново я притисна до себе си и погледна към Ана. Себастиан й помагаше да се изправи на крака. — Боли ли те някъде, Джеси?
— Не-е. — Тя се прозя и облегна глава на рамото му. — Отивах при мама. Беше толкова красива, и цялата в светлина. Ала като ме видя да идвам, стана тъжна, сякаш че щеше да се разплаче. После Ана дойде и ме хвана за ръката. Мама изглеждаше щастлива и ни махаше за довиждане. Спи ми се, татко.
— Добре, бебчо, добре. — Сърцето му пулсираше в гърлото и гласът му бе надебелял.
— Дай аз да я занеса — предложи Наш, ала като го видя, че се колебае, сниши глас: — Тя е добре. Ана не е. — Взе вече задрямващото дете. — Не позволявай здравият разум да се изпречи на пътя ти, приятелю — добави той и внесе Джеси вътре.
— Искам да знам какво стана тук. — Бун се страхуваше да не запелтечи и се насилваше да говори бавно. — Искам да разбера какво точно се случи.
— Добре. — Ана огледа роднините си. — Бихте ли ни оставили за минутка сами, аз искам да… — Светът избледня и загуби очертанията си. Бун изруга и я грабна на ръце, преди да бе паднала.
— Какво, по дяволите, става? — настоя той. — Какво направи тя с Джеси? — Погледна надолу, разтревожен от прозирното й лице. — Какво направи със себе си?
— Спаси живота на дъщеря ти — отговори Себастиан. — И рискува собствения си живот.
— Мълчи, Себастиан — каза му тихо Моргана. — Той достатъчно преживя.
— Той ли?!
— Да. — Тя сложи ръка на рамото на братовчед си, за да го спре. — Бун, Ана има нужда от почивка, от много почивка и спокойствие. Ако предпочиташ, можеш да я занесеш у тях. Някой от нас ще остане да се грижи за нея.
— Тя ще остане тук. — Той се обърна и я внесе в къщата.
Ана се люшкаше между светове без цвят. Сега вече нямаше болка, нямаше никакво усещане. Тя беше безплътна като мъгла. Един или два пъти чу как Себастиан или Моргана се вмъкват в дълбоко заспалото й съзнание, за да я окуражат. После към тях се присъединиха нейните родители, лели и чичовци, и още много други.
След едно дълго, дълго пътешествие почувства, че се завръща. Цветовете и оттенъците отново се просмукаха в безцветния свят. Усещанията започнаха да боцкат кожата й. Въздъхна веднъж — това бе първият звук, който издаваше за повече от двадесет и четири часа — и отвори очи.
Бун я гледаше как се завръща. Той се надигна машинално от стола да й донесе лекарството, което Моргана му бе оставила.
— Вземи. — Повдигна я и поднесе чашата към устните й. — Трябва да го изпиеш.
Ана разпозна миризмата и вкуса и се подчини.
— Джеси?
— Много е добре. Днес следобед Наш и Моргана я взеха. Тази нощ ще остане при тях.
Тя кимна и отново отпи.
— Колко време бях заспала?
— Заспала? — Бун почти се засмя на прозаичното определение, което бе дала на приличното на кома състояние. — Ти беше в безсъзнание двадесет и шест часа. — Погледна часовника си. — И тридесет минути.
Най-дългото пътешествие, което някога бе предприемала, помисли Ана.
— Трябва да се обадя на роднините си, да им кажа, че съм добре.
— Аз ще имам грижата. Гладна ли си?
— Не. — Опитваше се да не я заболи от хладно-любезния му тон. — Засега нищо друго не ми трябва.
Когато я остави сама, тя покри лицето си с ръце. Сама си беше виновна. Не го бе подготвила, бе се мотала и съдбата я изпревари. С уморена въздишка стана от леглото и започна да се облича.
— Какво, по дяволите, правиш? — попита той от вратата. — Трябва да почиваш.
— Достатъчно си починах. — Ана погледна в ръцете си, които старателно закопчаваха блузата. — И съвсем ще се оправя, когато поговорим за това.
Нервите му бяха пред скъсване, но Бун само кимна:
— Както искаш.
— Може ли да излезем? Имам нужда от малко чист въздух.