— Разбира се. — Той я хвана под ръка и я изведе на верандата. Щом я настани, извади цигари и кибрит. Не бе мигнал, откак я бе занесъл горе, и караше на цигари и кафе. — Ако си в настроение, бих бил благодарен да чуя обяснението ти.
— Ще се опитам да ти го дам. Съжалявам, че не ти казах по-рано. — Тя здраво стисна ръце в скута си. — Исках, ала все не намирах най-добрия начин.
— Направо — подсказа й Бун и дръпна силно от цигарата.
— Аз съм от много древно семейство, и по двете линии — започна Ана. — Ако щеш, различна култура. Знаеш ли какво значи вещица?
Нещо студено се плъзна по кожата му, но това бе само нощният въздух.
— Магьосница.
— Всъщност истинското й значение е веща, ала нека да е вещица. — Тя вдигна поглед и ясните й сиви очи срещнаха неговите — уморени и със сенки под тях. — Аз съм потомствена вещица, родена с ясно изразена сила, която ми дава възможност да се свързвам с другите емоционално и физически. Моята дарба е да лекувам.
Той отново дръпна силно от цигарата.
— И ти смяташ да седиш тук, да ме гледаш в очите и да ми разправяш, че си вещица?
— Да.
Бун вбесен захвърли цигарата:
— Каква игра играеш, Ана? Не мислиш ли, че след това, което се случи снощи, заслужавам разумно обяснение?
— Мисля, че заслужаваш истината. Може да мислиш, че тя не е разумна. — Вдигна ръка да го спре. — Кажи ми как би обяснил ти това, което се случи?
Той отвори уста, после я затвори. Бе се блъскал над този въпрос повече от двадесет и четири часа и не бе намерил приемлив отговор.
— Не мога. Ала то не означава, че ще се хвана на това.
— Добре. — Ана стана и сложи ръка на гърдите му. — Ти си уморен. Не си спал, главата ти кънти, а стомахът ти се е свил.
Бун подигравателно вдигна вежди:
— Не мисля, че трябва да си вещица, за да го разбереш.
— Така е. — Преди да бе успял да се отдръпне, тя докосна с една ръка челото му, другата притисна към корема. — Сега по-добре ли е? — попита го след минутка.
Той имаше нужда да седне, но се страхуваше, че после няма да може да стане. Бе го докоснала, само го бе докоснала и вече нямаше дори намек за болка.
— Какво е това? Хипноза?
— Не, Бун. Погледни ме.
Той я погледна и видя една непозната с развяваща се от вятъра разрошена руса коса. Кехлибарената фея! Странно ли бе тогава, че толкова му бе приличала на нея?
Ана видя по изражението на лицето му, че започва да й вярва и че е потресен.
— Когато ме помоли да се омъжа за теб, аз поисках да ми дадеш време, за да намеря най-добрия начин да ти го кажа. Страхувах се. — Ръцете й се отпуснаха. — Страхувах се, че ще ме погледнеш точно така, както ме гледаш сега. Сякаш дори не ме познаваш.
— Това са глупости. Слушай, аз пиша такива неща, за да си вадя хляба, и мога да различа измислицата от истината.
— Моите способности в магията са много ограничени. — Въпреки това тя бръкна в джоба си, където винаги носеше няколко кристала. Без да откъсва очи от Бун, ги протегна напред върху дланта си. Те бавно започнаха да светят. Виолетовият цвят на аметиста стана по-дълбок, розовият на кварца — по-ярък, зеленият на малахита затрептя. После се издигнаха на един, два, пет сантиметра, завъртяха се във въздуха, изпускайки искри. — Моргана повече я бива за такива неща.
Той гледаше премятащите се кристали и се опитваше да намери разумна причина.
— И Моргана ли е вещица?
— Тя ми е братовчедка.
— Значи, Себастиан…
— Дарбата на Себастиан е ясновидството.
Бун не искаше да повярва, ала бе невъзможно да пренебрегне това, което виждаше със собствените си очи.
— Твоите роднини… — започна той. — Тези номера, които правеше баща ти с плюшените играчки…
— Магия в най-чистата си форма. — Ана събра кристалите от въздуха и ги пусна обратно в джоба си. — Както ти казах, той е много съвършен. Както и останалите, всеки по свой начин. Ние сме вещици. Всичките. — Протегна ръка към него, но Бун се отдръпна. — Съжалявам.
— Ти съжаляваш? — Разтърсен до дъното на душата си, той прокара ръце през косата си. Това трябваше да е сън, кошмар. Ала нали стоеше на собствената си веранда, чувстваше вятъра, чуваше морето… — Това е добре. Страхотно! Ти съжаляваш. За какво, Ана? Че си това, което си, или че не си го сметнала за достатъчно важно, та да го споменеш?
— Не съжалявам за това, което съм. — Тя гордо се изправи. — Съжалявам, че си намирах извинения да не ти го кажа. И съжалявам, най-много от всичко съжалявам, че сега не можеш да ме погледнеш така, както ме гледаше само преди един ден.
— Какво очакваш? Че просто ще свия рамене и всичко ще остане, както си е било? Да приема факта, че жената, която обичам, е нещо, излязло от някоя моя приказка, и да не мисля нищо?