— Виждам… — Усети как сърцето му заби малко по-бързо. После почти спря, като видя в предния й двор табелата „Продава се“.
— Може ли да отидем да кажем „Весела Коледа“? Моля ти се, татко! Затъжих се за Ана. — Тя стисна в ръка циркона, който носеше на врата си. — Може ли да отидем да кажем „Весела Коледа“?
— Да. — Той погледна още веднъж към табелата и хвана дъщеря си за ръката. — Да, хайде да отидем. Още сега.
Значи ще се мести, а? На куково лято! Ще си продаде къщата, докато го няма, и просто ще замине? Ще я видим тая работа.
— Татко, много бързо вървиш. — Джеси трябваше да подтичва, за да го настигне. — И много ми стискаш ръката.
— Извинявай. — Бун пое дълбоко въздух, грабна я на ръце и се затича по стълбите, прескачайки по две наведнъж. Чукането му прозвуча не толкова като молба, колкото като заповед.
Отвори Падрик. Кръглото му лице бе украсено с изкуствена бяла брада, а върху оплешивяващата му глава се мъдреше червена шапка. В момента, в който видя Бун, блясъкът в очите му угасна.
— Я виж ти какво е довлякла котката! Не е ли много смело да се появиш, когато всички сме тук, момко? Ние не сме всичките възпитани като Ана.
— Бих искал да се видя с нея.
— А, така ли? Я почакай малко… — Той се усмихна на Джеси с очарователната си усмивка и я взе от ръцете на Бун. — Този път май си намерих истинско елфче. Слушай какво ще ти кажа, моме, я изтичай да видиш под онова дърво дали няма нещо с твоето име.
— О, може ли? — Тя прегърна силно Падрик и се обърна към баща си: — Може ли, татко? Моля ти се!
— Разбира се. — И неговата усмивка угасна в момента, в който Джеси се затича навътре. — Дойдох да поговоря с Ана, господин Донован.
— Е, да, обаче говориш с мен. Какво мислиш, че би направил, ако някой грабне сърцето на твоята Джеси и после го захвърли? — Макар че беше с повече от една глава по-нисък от Бун, пристъпи напред с вдигнати юмруци. — Няма да използвам срещу теб нищо друго, освен това. Имаш думата ми на вещер. А сега се защитавай.
Бун не знаеше дали да се смее, или да отстъпи.
— Господин Донован…
— Поеми първото кроше! — Падрик вирна глава и съвсем заприлича на възмутен Дядо Коледа. — Ще получиш от мен само това, макар че и толкова не заслужаваш. Слушах я как плаче през нощта заради теб и кръвта ми кипеше. Казах си: „Падрик, ако някога се озовеш очи в очи с този мухльо, ще трябва да го унищожиш. Това е въпрос на чест.“ — Той замахна, завъртя се около оста си и не улучи. — Тя нямаше да ми разреши да тръгна да търся лигавото копеле, дето разби бедното й сърце, но пък аз те намерих.
— Господин Донован — опита отново Бун, избягвайки яростните удари. — Не искам да ви нараня.
— Да ме нараниш! Мен да нараниш! — Падрик вече танцуваше, пламнал от обида. Червената шапка се беше свлякла на очите му. — Ами че аз мога да те преобърна с вътрешностите навън! Мога да ти сложа глава на язовец. Мога…
— Татко! — С една дума Ана спря страховитите закани на баща си.
— Ти влез вътре, принцесо. Това са мъжки работи.
— Няма да ви разреша да се биете пред вратата ми навръх Коледа. Престанете веднага!
— Позволи ми да го изпратя на Северния полюс. Само за два часа. Добре ще му дойде.
— Няма да направиш такова нещо. — Тя се приближи и предупредително сложи ръка на рамото му. — А сега влез вътре и се дръж прилично, иначе ще кажа на Моргана да се оправи с теб.
— Ами! Мога да се справя с една вещица на половината на годините ми.
— Тя обаче е коварна. — Ана го целуна по бузата. — Моля те, татко. Направи го заради мен.
— Никога не съм можел да ти отказвам, принцесо — въздъхна той. После обърна блестящите си очи към Бун: — Но ти внимавай, господинчо. — Размаха дебелия си пръст: — Ако се забъркаш с един Донован, си се забъркал с всичките. — Изсумтя и влезе вътре.
— Извинявай — подзе Ана и нагласи една лъчезарна усмивка на лицето си. — Той е много покровителствен.
— Разбрах. — Тъй като вече не се налагаше да се защитава, нямаше какво да прави с ръцете си, освен да ги пъхне в джобовете. — Аз исках… Ние искахме да ви пожелаем Весела Коледа.
— Да, Джеси вече ми пожела. — Отново настъпи неловко мълчание. — Ако искаш, заповядай да пийнеш нещо.
— Не искам да преча. Твоите роднини… — Предложи й една гримаса, която почти би могла да мине за усмивка. — Не искам и да рискувам живота си.
Ако в очите й имаше някакъв намек за усмивка, сега угасна.
— Той всъщност нямаше да ти направи нищо. Ние не сме такива.
— Нямах предвид… — Какво, по дяволите, трябваше да й каже? — Не го обвинявам, че е разстроен. Не искам да създавам неудобства за теб или за семейството ти. Ако предпочиташ, бих… — Обърна се и зърна табелата на двора й. Гневът отново се надигна в него. — Какво, по дяволите, е това?