— Знам. Да намеря любов само по себе си беше чудо. Ала да намеря любов с него! — Усмивката й угасна. — Ана, скъпа моя, онова с Робърт беше много отдавна.
— Не мисля за него. Поне не като за него, а като за несполучлив завой на хлъзгав път.
В очите на Моргана просветна възмущение:
— Той беше глупак и ни най-малко не те заслужаваше.
Вместо да се натъжи, Ана се чу да прихва:
— Ти никога не си го харесвала. Още отначало.
— Вярно е. — Моргана се намръщи и посочи с чашата си: — Ако си спомняш, Себастиан също.
— Спомням си. Помня също, че Себастиан беше доста подозрителен и към Наш.
— Това беше съвсем друго. Друго беше! — настоя тя, когато Ана се разсмя. — Просто се отнасяше покровителствено към мен. Колкото до Робърт, Себастиан се отнасяше към него с най-обидна любезност.
— Спомням си. — Ана сви рамене. — Което, разбира се, ме вбесяваше. Е, тогава бях млада. — Тя махна безгрижно с ръка. — И достатъчно наивна, та да вярвам, че ако аз съм влюбена, значи и мен ме обичат. И достатъчно глупава, че да се съкруша, когато в замяна на тази откровеност получих недоверие, а после и решително отхвърляне.
— Знам, че това те нарани, но няма съмнение, че се справи по най-добрия начин.
— Няма никакво съмнение — съгласи се Ана не без гордост. — Ала някои от нас не са създадени да се събират с външни хора.
Сега от Моргана се излъчваше не само объркване, но и възмущение.
— Имало е много мъже, със и без елфическа кръв, които са се интересували от теб.
— Колко жалко, че аз не съм се интересувала от тях — засмя се Ана. — Аз съм ужасно придирчива. Освен това харесвам живота си такъв, какъвто е.
— Ако не знаех, че това е вярно, бих се изкушила да ти направя едно малко любовно заклинание. Нищо обвързващо, забележи. Просто нещо за забавление.
— Благодаря, мога и сама да си намирам забавления.
— И това го знам. Както знам и че ще си ми бясна, ако се осмеля да се намеся. — Тя се опря на масата и се изправи, като за момент съжали за загубената си грациозност. — Хайде да се поразходим навън, преди да си отида.
— Само ако обещаеш да полежиш един час с вдигнати крака, когато се върнеш.
— Готово!
Слънцето бе топло, а вятърът уханен. И двете според Ана биха се отразили на братовчедка й също толкова добре, колкото дългия сън, за който сигурно щеше да настоява Наш.
Възхитиха се на късно цъфтящия делфиний, на звездовидните астри и на големите дръзки цинии. И двете много обичаха природата — любов, в която бяха възпитани, която им бе предадена с кръвта.
— Имаш ли някакви планове за нощта на Вси светии? — попита Моргана.
— Нищо специално.
— Надявахме се да дойдеш, поне за част от вечерта. Наш ще приготви всичко на двора.
— Когато един човек си изкарва хляба с филми на ужасите, той направо е длъжен да направи нещо за Вси светии — засмя се Ана. — Не бих го пропуснала.
— Добре. Може би тримата със Себастиан след това ще си направим едно кротко празненство. — Моргана се бе навела непохватно над мащерката и върбинката, ала забеляза как между розовите храсти се провират детето и кучето и се изправи. — Имаме си компания.
— Джеси! — възкликна Ана радостно и погледна предпазливо към къщата: — Баща ти знае ли, че си тук?
— Той каза, че може да дойда, ако си навън и ако не си заета. Нали не си заета?
— Не съм. — Ана не се сдържа, наведе се и я целуна по бузата. — Това е братовчедка ми, Моргана. Казах й, че ти си чисто новата ми съседка.
— Ти имаш куче и коте, Ана ми каза. — Интересът на Джеси моментално се събуди. После изненаданият и поглед попадна върху корема на Моргана. — Бебе ли имаш там?
— Със сигурност. Всъщност, там имам две бебета.
— Две?! — Очите й се разшириха. — Откъде знаеш?
— Защото Ана ми каза. — Моргана със смях сложи ръка на натежалия си корем. — И защото те ритат и мърдат прекалено много като за едно.
— Госпожа Лопес, майката на моята приятелка Миси, има едно бебе в корема си и е станала толкова дебела, че едва ходи. — В сините очи на Джеси просветна надежда. — Тя ми дава да го пипна как рита.
Очарована, Моргана хвана ръката й и я притисна към корема си, докато Ана спираше Дейзи да не рови в лехата.
— Усещаш ли?
Джеси прихна, сякаш бе погъделичкана от движението под дланта си, и кимна:
— Ъ-хъ! Като картечница! Боли ли те?
— Не.
— Мислиш ли, че ще излязат скоро?
— Надявам се.
— Татко казва, че бебетата знаят кога да излязат, защото един ангел им прошепва в ухото.
Сойър можеше да е темерут, помисли Моргана, ала иначе бе умен и много сладък.
— Това ми се струва съвсем вярно.