— Не е ли достатъчно ясно? Продавам къщата. Реших да се върна в Ирландия.
— В Ирландия? И ти си мислиш, че можеш просто да си опаковаш багажа и да се преместиш на десет хиляди километра оттук?
— Да. Извинявай, Бун, ала вечерята е почти готова и аз наистина трябва да се прибирам. Разбира се, чувствай се поканен.
— Ако не престанеш да се държиш толкова отвратително любезно, аз ще… — Отново се спря. — Не искам вечеря — процеди той през зъби. — Искам да поговоря с теб.
— Моментът не е подходящ.
— Значи ще го направим подходящ.
Препречи й пътя и в този момент по коридора се зададе Себастиан. Той сложи ръка на рамото на Ана и погледна предупредително към Бун:
— Има ли някакви проблеми, Анастасия?
— Не. Поканих Бун и Джеси на вечеря, но той не може да остане.
— Жалко! — В усмивката на Себастиан проблесна злорадство. — В такъв случай, Сойър, извини ни.
Бун блъсна вратата зад гърба му и вътре всички разговори като по команда спряха. Няколко чифта очи се обърнаха към тях. Той бе прекалено вбесен, за да забележи, че погледът на Себастиан сега свети весело.
— Не се изпречвай на пътя ми — процеди Бун тихо. — И ти, и всички останали. Не ме интересува нито кои сте, нито какви сте. — Сграбчи ръката на Ана, готов да се бие с цяло ято дракони. — Ти ще дойдеш с мен.
— Моите роднини…
— Могат, по дяволите, да почакат. — Издърпа я навън.
Джеси, клекнала под коледното дърво, се обърна след тях с разширени очи:
— Татко ядосан ли е на Ана?
— Не. — Щастлива от това, което видя, Морийн прегърна малкото момиченце: — Мисля, че те отидоха да ти приготвят още един коледен подарък. Подаръка, който сигурно най-много ще ти хареса.
— Престани да ме дърпаш, Бун!
— Не те дърпам — отговори той и продължи да я дърпа през страничния двор.
— Не искам да дойда с теб. — Тя усети как в очите й запариха сълзите, които мислеше, че вече са свършили. — Няма отново да преживея това.
— Мислиш си, че можеш да сложиш тази глупава табела в двора си и да продадеш всичко? — Воден от лунната светлина, Бун я повлече към каменните стъпала, които водеха към плажа. — Да ми хвърлиш бомба на главата и после да си заминеш в Ирландия?
— Мога да правя каквото си искам.
— Вещица или не, по-добре отново да си помислиш.
— Ти дори не искаше да говориш с мен.
— Сега говоря с теб.
— Е, сега пък аз не искам! — Ана се отскубна и хукна обратно по стълбите.
— Тогава ще слушаш! — Той я улови през кръста и я метна на рамо. — И ще го направим достатъчно далеч от къщата, за да съм сигурен, че твоите роднини не ми дишат във врата. — Като стигна най-долу, я пусна да стъпи на краката си и я предупреди: — Само една стъпка, и пак ще те хвана.
— Няма да ти доставя това удоволствие. — Опитваше се да се пребори със сълзите. Предпочиташе гнева. — Искаш да кажеш каквото имаш за казване. Прекрасно. Тогава и аз ще кажа. Приемам твоето отношение към нашата връзка. Много съжалявам, че чувстваш нуждата да държиш Джеси далеч от мен.
— Аз никога…
— Не отричай. Дни наред, преди да замина за Ирландия, не я пускаше да излезе от къщи. — Тя грабна шепа камъчета и ги хвърли в морето. — В края на краищата, не си искал твоето малко момиченце да е прекалено близо до една вещица. — Отново се обърна към него: — Какво очакваше да направя? Виждал ли си ме да потривам ръце и да мърморя: „Ти ще бъдеш моя, миличка, и малкото ти кученце също“?
Устните му трепнаха, протегна ръка, ала Ана се отдръпна.
— Вярвай ми поне малко, Ана.
— Повярвах ти. Малко по-късно, отколкото би трябвало, но ти се доверих. А ти се отвърна от мен. Както си и знаех.
— Знаеше си? — Макар че вече започваше да му омръзва да се държи така, Бун отново я дръпна към себе си. — И откъде си знаела как ще постъпя? Погледнала си в своята кристална топка или си казала на братовчед си ясновидеца да се разрови в главата ми?
— Нито едното, нито другото — отсече тя с малкото останало й самообладание. — Не позволявах на Себастиан да погледне, а и аз самата не гледах, защото нямаше да е честно. Знаех, че ще се отдръпнеш, защото…
— Защото някой друг го е направил.
— Няма значение, фактът е, че ти наистина се отдръпна.
— Просто трябваше да го преглътна.
— Видях как ме гледаше онази нощ. — Ана затвори очи. — Виждала съм този поглед и преди. О, ти не беше жесток като Робърт. Нямаше обиди, нямаше обвинения, ала резултатът беше същият: „Стой настрани от мен и от това, което е мое. Аз не те приемам такава, каквато си.“ — Тя обви ръце около себе си да се стопли.