Пронизалата я надежда бе почти болезнена. Тя се вкопчи в нея, в него.
— Иска ми се да повярвам…
— На мен също. — Бун хвана с две ръце лицето й и отново я целуна. — И аз вярвам. Вярвам в теб. В нас. Ако това е моята вълшебна приказка, аз искам да участвам в нея.
Ана вдигна поглед към него:
— Можеше ли да приемеш всичко това? Всички нас?
— Предполагам, че ще се справя. Разбира се, може да ми отнеме малко време, докато убедя баща ти да не направи нещо страшно с моята анатомия. — Проследи с пръст устните й, които сега се усмихваха. — Не знаех дали някога отново ще се усмихнеш заради мен. Кажи ми, че още ме обичаш. Дай ми и това.
— Да, обичам те. — Устните й трепнаха под неговите. — Винаги.
— Никога вече няма да ти причиня болка. — Той избърса сълзите й. — Ще ти се отплатя за всичко.
— Това вече е направено. — Тя хвана ръцете му. — Ние имаме и утрешния ден.
— Недей вече да плачеш.
Ана се усмихна и избърса с юмруци бузите си.
— Няма. Аз никога не плача.
Бун взе мокрите юмручета и ги целуна.
— Ти каза отново да те помоля. Мина повече от една седмица, ала се надявам да не си забравила какъв обеща да бъде твоят отговор.
— Не съм забравила.
— Сложи си тук ръката. — Той притисна дланта й към сърцето си. — Искам да почувстваш това, което аз чувствам. Луната е почти пълна. Първия път, когато те целунах, беше на лунна светлина. Бях очарован, омагьосан, пленен. И винаги ще бъда. Аз имам нужда от теб, Ана.
Тя чувстваше как силата на тази любов струи в нея.
— Имаш ме.
— Искам да се омъжиш за мен. Искам да споделим детето, което ми върна. Тя сега е толкова твоя, колкото и моя. Искам да създадем още деца с теб. Ще те взема такава, каквато си, Анастасия. Кълна се, че ще те обичам, докато съм жив.
Тя вдигна ръце към него. Коса като слънце. Очи като дим. Лунните лъчи я осветяваха като фенер.
— Чаках те…
ЕПИЛОГ
На дивия зъбер над бурното море самотен се извисяваше замъкът Донован. През тази тъмна нощ светкавици раздираха черното небе, а от вятъра тъмните стъкла се тресяха в диамантените рамки.
Вътре в камините подскачаха и проблясваха пламъци. Тези, които бяха магьосници и онези, които не бяха, събрани близо един до друг, очакваха възмутеното проплакване, което щеше да възвести новия живот.
— Лъжеш ли ме, дядо? — обърна се Джеси към Падрик, който разглеждаше картите си.
— Да те лъжа! — Той се разсмя весело и размърда вежди. — Разбира се, че те лъжа. Твой ред е.
Тя прихна и си взе карта от купчината.
— Баба Морийн казва, че ти винаги лъжеш. — Джеси наклони глава и го погледна: — Наистина ли си бил жабок?
— Такъв бях, миличка. Един хубав зелен жабок.
Тя прие това, както приемаше и другите чудеса от живота й със семейство Донован. Погали сумтящата Дейзи, която бе положила голямата си златиста глава в скута й.
— Ще станеш ли отново жаба, за да те видя?
— Може да те изненадам. — Той й намигна и превърна картите в ръката й в разноцветни захарни петлета.
— Ох, дядо! — възкликна Джеси снизходително.
— Себастиан! — извика Мел от стълбите към хола, където съпругът й си пийваше бренди и гледаше играта. — Шон и Кийли са се събудили и са неспокойни. Аз нямам време, помагам на Ана.
— Веднага идвам. — Гордият баща на тримесечни близнаци остави чашата си и тръгна да им сменя пелените.
Наш люлееше едногодишната Алиша на коленете си, а Донован седеше в скута на Матю и си играеше с джобния му часовник.
— Внимавай да не го изяде — предупреди Наш. — Или да го накара да изчезне. Имаме проблеми с възпитанието.
— Момчето трябва малко да разпери крила.
— Щом казваш. Но когато онзи ден отидох да го извадя от кошарката му, тя беше пълна със зайци. Истински.
— На майка си се е метнал — съобщи Матю гордо. — Беше ни докарала до дрипи.
Алиша се облегна на баща си и се усмихна. Дейзи веднага се събуди и дотича. След секунди всички кучета и котки в къщата се струпаха в стаята.
— Али — въздъхна Наш, — помниш ли, че казахме едно по едно?
— Кученца — съобщи Али и леко дръпна ушите на големия сребрист вълк на Матю. — Котенца.
— Следващия път само едните, разбрахме ли се? — Наш отскубна една котка от рамото си и избута друга от облегалката на стола. — Преди две седмици събра всички кучета в радиус от петнайсет километра да вият в нашия двор. Хайде, чудовища! — Той стана и нарами под мишница Алиша, след нея и Донован. Те започнаха да ритат и да се кискат. — Време е за лягане.