Чад произхождаше от привилегировано семейство с достатъчно средства да поддържа парижкия апартамент, както и малката вила. Въпреки това си оставаше самотник, макар че ходеше на местните коктейли за подпомагане на това, което смяташе за „добри каузи“, и допринасяше с каквото може. Единственият лукс, който си позволяваше, беше купуването на произведения на изкуството за малкия си „дом“ — макар че когато го питаха дали е експерт, винаги отговаряше, че е най-обикновен доктор.
На летището прибра мерцедеса си. Това му припомни странния начин, по който колата бе получила името си. Господин Бенц, който я бе проектирал и произвел, много се гордеел с постижението си, както и със съпругата си — аржентинска красавица на име Мерседес. Затова кръстил колата на нея.
Колата бе оставена на летището от пазача и човек за всичко на Чад, който от десет години работеше при него и знаеше кога да стои настрана и кога да бъде на разположение при нужда.
Най-напред обаче Чад реши да спре за чаша плътно френско кафе в някое от заведенията край морето, където можеше да седне на терасата и да наблюдава как вълните променят цвета си, как хората демонстрират телата си на плажната ивица и животът си тече. Контрастът с живота, който водеше, докато беше на работа, винаги го забавляваше.
И това го правеше щастлив. Идваше си у дома.
По-късно, след кафето и обилно напоения с масло кроасан, той подкара мерцедеса по пътя Корниш — същия, на който прочутата филмова звезда от петдесетте години Грейс Кели бе срещнала преждевременната си смърт. Пътят се виеше между стръмния хълм и каньона. На лицето му грееше усмивка, очилата му филтрираха слънчевата светлина, прозорците бяха отворени и вятърът нахлуваше в колата.
Точно тогава зърна тъмносиньото мазерати и малката зелена кола пред него, както и черното дукати с мотоциклетиста с черна каска, което профуча покрай него. А после, сякаш на забавен каданс, видя как мазератито с една жена зад волана и една русокоса пътничка до нея изхвърча от пътя и полетя в дълбините на каньона.
Чад удари спирачки, грабна мобилния и повика медицинска помощ и жандармерия. После излезе от колата, приближи се до ръба и впери поглед надолу към останките от мазератито. Беше невъзможно да стигне дотам пеша — щеше да им трябва хеликоптер. Той остана отстрани до пътя и зачака линейките и ченгетата.
Пета глава
Когато се свестих, осъзнах, че се крепим несигурно, с дясната страна нагоре, някъде на половината дълбочина на каньона. Колата под мен се разтресе, а после се намести върху назъбените скали, които бяха спрели падането ни. Вдигнах ръка, отметнах косата от челото си, подръпнах колана, който се врязваше в гърдите ми и който по всяка вероятност ми бе спасил живота, отворих очи и започнах да отмятам. Можех да движа главата си, ръцете си, краката си. Погледнах настрани, към русокосата си пътничка. Клетото момиче, какъв ужасен късмет извади, че прие помощта ми. Едно нещо беше да бягаш от съпруг, когото бе нарекла мръсник, а съвсем друго — да намериш края си в кола заедно с една непозната. В първия случай може да оцелееш, но във втория — едва ли, макар че, слава богу, от нея сякаш не течеше кръв върху бялата кожа на седалката.
Мислите бушуваха в главата ми. Бях се оказала избутана от пътя от един луд мотоциклетист и предполагах, че иска да ме убие. Но защо? Може би човекът с дукатито искаше не мен, а малката зелена кола отпред, която караше бавно и малко нестабилно по опасно криволичещия път, пресече разделителната линия и едва не се блъсна в огромния камион, който идваше насреща ни. Потръпнах, когато си спомних как дукатито профуча покрай нас и започна да перва отстрани малката кола, докато накрая със скърцане на гуми върху цимент тя излезе от пътя и се преобърна над ръба, а после дукатито ме удари и се отдалечи като куршум, както казваха за Супермен.
Боже! Нима току-що бях станала свидетел на убийство? Или е искал да убие мен и е улучил друг човек по погрешка? Но кой може да иска моята смърт? Или на младата блондинка, седнала до мен, чието име не знаех? Дори съпругът мръсник не може да желае смъртта ѝ.