След няколко години картината щеше да се озове в тапицирания с розова коприна будоар на неговата любовница, любовта на живота му — вълшебната, прекрасна — е, почти прекрасна, ако човек я погледнеше под правилния ъгъл — божествената Джеруша.
Първа част
В наши дни
Първа глава
Антиб, Южна Франция
Шефа, както го наричаха всички, дори и тези, които не работеха за него и го познаваха само по репутация, крачеше целеустремено покрай баровете на крайморската алея. Когато стигна до любимия си, дръпна стол от маса на третия ред отзад — най-близкия до сградата. Открай време обичаше да гледа улицата, другите клиенти, да държи гърба си до стената, тъй да се каже. Гърбът, най-вече неговият, беше уязвим.
Въпреки жегата се чувстваше добре в панталона си от бял лен и щампованата риза в бяло и синьо с навити над мускулестите му ръце ръкави. Часовникът му не беше нито златен, нито лъскав, макар че определено беше скъп.
Столовете не бяха много удобни за човек с неговите размери — едър, с телосложение на борец. Но всъщност всички столове не отговаряха на размерите му — разбира се, с изключение на тези, специално проектирани за многобройните му домове. Той обичаше удобствата и с история като неговата никой не можеше да го обвинява. Макар че човек можеше да го обвини за начина, по който бе решил да ги получи.
Сервитьорът го позна и се усмихна раболепно. Преметнал ленена кърпа на ръката си, с поднос в ръка, той се приближи и го попита какво ще обича.
— Лимонада — беше отговорът. Шефа не пиеше алкохол, дори и вино в тази страна, известна с винарството си. Специално земите край Сен Тропе предлагаха хубаво розе с мек вкус, което вървеше идеално със солиден обяд или салата от омари, както и с хрупкавите и много свежи зеленчуци, поднесени сурови с домашна майонеза за топене, които хрускаха между зъбите и предлагаха допълнителното предимство да карат хранещия се да се чувства добродетелен, че се е въздържал от големия сандвич от вкусния местен хляб, който ядяха много други.
Лимонадата пристигна незабавно заедно с купичка лед и лъжица, за да може Шефа да се обслужи сам, да реши колко студена иска да е напитката му, колко разредена. Той отпи и предупреди сервитьора, че очаква човек, когото трябва да доведат веднага на масата.
Рожденото руско име на шефа беше Борис Бергенхизер. Преди известно време той го смени с по-приемливото европейско Брус Берген, макар че никак не приличаше на „Брус“ с масивното си телосложение — досущ като казак от степта, така му бяха казали веднъж. Могъщ, възседнал коня си, със сабя в ръка, готов да се нахвърли върху врага. Но лицето му беше слабо, с изсечени скули и дълбоко разположени очи, набраздено от цял живот, прекаран в оглеждане за опасността, която беше навсякъде, поне в неговия свят. А сега, в сферата на международните недвижими имоти, където играчите се бореха за земята заради милионите, които тя щеше да им донесе, опасността дебнеше на всяка крачка. Той знаеше, че винаги трябва да се оглежда.
Шефа наистина се нахвърляше върху врага, макар и не по агресивен начин. Методите му бяха по-дискретни, по-рафинирани, по-специфични. Открай време, още като дете, израснало — или по-скоро съществувало — в студената колиба край Минск в Беларус, знаеше, че е орисан за по-добър живот от този. Нямаше да се задоволи да живее в гората, да сече дървета, да рискува живота и крайниците си с електрически трион; нямаше да влачи огромни дървени трупи, от които все още капе мъзга, и да ги товари на трактор, който бе толкова стар, че вече не работеше и го теглеха две магарета с издължени муцуни, като библейски животни от ренесансови фрески. У тези магарета имаше нещо, което караше Борис да си мисли, че би трябвало да имат златен нимб около главите, както на картината. Понякога го обземаше неочаквана нежност, наистина странна за жесток човек като него.
Магаретата работеха усърдно, подчиняваха се на командите му, живваха, когато им даваше храна, пиеха от каменното корито, когато им позволеше да спрат, при което мършавите им хълбоци трепереха, а ребрата им стърчаха. До деня, в който спряха да теглят с всички сили и главите им увиснаха от умора. Бяха прекалено отслабнали и не можеха да продължат. Той ги застреля на място, заколи ги и продаде месото в града, като чукаше от врата на врата и го предлагаше за прясно сърнешко. Никой не забеляза разликата или ако я забеляза, не каза нищо, защото Борис всяваше страх с ръста си, с масивното си телосложение и напрегнатата сила на мрачния си поглед.