Не след дълго осъзна силата, която този поглед и самото му присъствие носеха навсякъде, било то на местния пазар или на градските улици. Той произхождаше от бедно семейство, което му бе дало кратко образование и се стремеше да му помогне да се издигне в обществото. Със сигурност щеше да постигне умерен успех. Щеше да бъде голяма клечка на малък терен. Обаче Борис знаеше, че е способен да стори всичко, за да улесни издигането си в по-големия свят, от който искаше да бъде част. Нещо повече от част: искаше да го притежава. Така, както искаше да притежава жените в живота си. Защото обичаше да сплашва жените, обичаше да вижда страха в очите им. Той му доставяше удоволствие. Имаше само един начин да се махне, но не можеше да излезе през предната врата.
Няколко години живурка в украински градове, а после продължи през Полша, Унгария, Хърватия и най-накрая Франция, преди да постигне целите си. А от всички домове, които притежаваше, мястото, на което се чувстваше най-удобно, бе несиметричната вила на хълмовете в Южна Франция с изглед към Средиземно море. Точно затова сега се намираше в кафенето в Антиб, пиеше лимонада с толкова лед, колкото му харесваше, и очакваше пристигането на човека, известен просто като Руснака.
Всички в света на Шефа имаха имена, различни от онези, които им бяха дали родителите им при раждането. Тези първи имена бяха отдавна забравени, отдавна погребани също като враговете и жертвите им. Шефа вече не се занимаваше с такива отблъскващи задачи. Сега наемаше хора като Руснака да ги вършат вместо него.
Но Руснака закъсняваше. Шефа забарабани нетърпеливо с пръсти по масата и сервитьорът незабавно изникна до него. Той му махна да си тръгва, когато видя, че Руснака си проправя път между масите, устремен към него.
Руснака беше безличен. Не изпъкваше с нищо и това бе от жизнено значение за работата му. Никой никога не можеше да го познае. Никой не можеше дори да го запомни. Средно висок, с обикновена коса, може би леко оредяваща, с очила, понякога с телени рамки, друг път с рогови, а понякога без рамки. Често носеше панамена шапка, ризите му бяха отворени на врата. Никога не слагаше вратовръзка, освен за работа в града. Якетата му не бяха скъпи, но не бяха и твърде евтини — все пак професията му носеше добри пари. Просто не обичаше да се перчи, когато беше на работа, и нищо повече.
Той седна срещу Шефа и протегна ръка, която Шефа не стисна. Засегнат, Руснака повика сервитьора и си поръча мартини с две маслинки. Часът бе само единайсет и трийсет и това не се хареса на Шефа. Човек, който пие алкохол, може да стане опасен. Той махна на сервитьора да се върне, отмени поръчката, каза му да донесе двойно еспресо и да не се мотае.
Руснака знаеше, че не бива да се оплаква. Вместо това, без да казва нищо, се заслуша какво иска от него Шефа.
— На хълмовете наблизо има една къща. Всъщност се вижда оттук.
Той посочи отвъд залива, към зеленината от другата страна, сред която проблясваше розова вила.
— В тази къща има картина. Малка. Името на художника е Търнър. Жената, която притежаваше къщата, умря неотдавна.
Руснака кимна. Знаеше за смъртта на Джоли Матю.
— Веднага направих предложение да купя целия имот, с всички хектари наоколо и всичко в къщата, включително произведенията на изкуството, повечето от които според мен са безполезни, но старицата им се е радвала цял живот. Познавах я от светски събития. Всички я знаеха като леля Джоли, но истинското ѝ име беше Джулиет Матюс. Когато почина, се свързах с юридическите представители на наследницата — жена на име Мирабела Матюс. Нещо като авторка, пише развлекателни романи.
Шефа беше сноб и по отношение на изкуството, и по отношение на литературата, макар че рядко четеше нещо друго, освен местния вестник „Ница Матен“ и „Уолстрийт Джърнъл“.
— Наследницата посредством представителя си отказа да продава. Искам да построя на тази земя четиринайсететажна сграда. Увеличих значително предложението си. Междувременно чрез деликатни средства открих подробностите за вещите в къщата и че единственото истинско ценно нещо в нея е тази картина. Искам я за колекцията си. Не мога да я получа по законен път. Затова те моля да се заемеш с тази задача от мое име.
Руснака кимна. Точно с такива неща се занимаваше. Нито една от задачите, които поемаше, не беше законна, за нито една от тях не можеше да говори пред хората, но повечето бяха доходоносни. Беше отмъквал бижута от сейфове, перли от вратове, коли от подземни гаражи. Всичко си имаше цена и винаги имаше някой, готов да я плати.