— Ще ви донеса картината — обеща той.
Шефа спомена цена. Руснака поклати глава.
— Не говорим за стойността на картината — каза той и добави „сър“ като извинение за това, което се канеше да каже. — Става въпрос за това, колко ценна е тя за вас.
— Безценна е — отсече Шефа. И наистина беше така. Искаше тази земя и картината, които оная кучка Джоли Матюс му отказа, когато беше жива. Щеше да ги получи сега, след смъртта ѝ. Разбира се, полицията разследваше смъртта ѝ и така трябваше, защото беше очевидно, че е била убита — ножът в гърба ѝ го показваше.
Може би обир, разсъждаваха полицаите. Може някой да е претарашил къщата. Нещо такова. Но така и не откриха на кого е ножът. Имаше милиони такива ножове, а Руснака познаваше всички информатори. Джоли Матюс се бе изпречила на пътя на Шефа, бе постигнала победа в живота, но не и в смъртта. Сега той трябваше единствено да се добере до имота ѝ.
Вече чертаеха архитектурните планове. Документите бяха готови за кандидатстване за разрешително за строеж, което, разбира се, вече бе обещано и платено. Разрешително за начинание от такава класа! Всички щяха да натрупат милиони, макар че зеленият хълм щеше да изчезне под напора на малки вили, повечето от които щяха да бъдат купени с намерението да ги дават под наем, а всички знаеха, че след няколко години жилищата под наем ставаха неподдържани и щяха да смъкнат престижа на целия район.
Шефа не се интересуваше от бъдещето. Възнамеряваше да спечели пари от всяка част от сделката: продажбата на земята, строежа на сградите, продажбата на тези жилища, инфраструктурата — пътища, вода, електричество, всичко. А венецът на този проект щеше да бъде четиринайсететажна сграда с апартаменти — максимумът, позволен дори на него в тази обременена с ограничения област. За няколко години трите най-горни етажа щяха да се превърнат в негов дом. Щеше да разполага с великолепен изглед към морето, към яхтите и палмите — изглед, по-хубав от този на почти всички останали. Не на всички, защото районът бе територия на един богаташ, но със сигурност по-хубав от изгледа на много от бъдещите му съседи.
И като последен и най-важен щрих искаше картината на Търнър. Разбира се, той можеше да купи всяка творба, която пожелаеше, и го беше сторил. Няколко картини на Пикасо вече украсяваха стените му — може би не най-добрите, защото дори на него му беше трудно да се добере до тях, а и те обикновено се продаваха на частни, почти тайни търгове. Имаше няколко импресионистични картини, както и две-три от италиански художници: една от Рафаел, една от Караваджо — всичко, което препоръчаха съветниците му. Никоя от тях не го впечатляваше, но от човек с неговото положение се очакваше да ги притежава. За Шефа творбата на Търнър се бе превърнала в мания, а той бе човек, който винаги получава това, което иска.
Точно сега от всички вещи, които притежаваше, най-много му харесваше петнайсетметровата яхта „Рива“, която управляваше лично. Всъщност може би думата „караше“ бе по-подходяща — той летеше с пълна скорост от Марсилия до Мантон, заливайки другите кораби с огромната вълна, издигнала се след преминаването му. В резултат имаше няколко иска за обезщетение, но, разбира се, той ги уреди безшумно с извънсъдебно споразумение. В този смисъл той бе човек, който държи на думата си, и изпитваше уважение към останалите моряци.
Но си даваше сметка колко впечатляващ изглежда на хората от минаващите кораби с огромния си ръст, бялата шапка със златния ширит и тъмносинята котва, загорелите му от слънцето гърди, обезкосмени, за да не прилича на мечок, както му каза подигравателно една жена, докато огромните му ръце се плъзгаха по гъвкавото ѝ тяло.
Всъщност сравнението му хареса — накара го да се подсмихне, загледан в отражението си в огледалото над леглото. Огромен мечок с безмерна сила. Това беше той.
И искаше да построи апартаментите си на тази земя, и да притежава онази картина, онзи Търнър. Всичко, което Джоли Матюс му отказа докато беше жива, щеше да стане негово сега, след смъртта ѝ. И ако това означаваше да отстрани Мирабела Матюс от сцената, така да бъде.
Втора глава
Казвам се Мирабела Матюс — име, което може би ще разпознаете, защото съм известна авторка на романи в жанр съспенс. В момента пътувам с влака от Париж за Ница и се старая да не обръщам внимание на младата блондинка, седнала срещу мен. Изглежда отчаяна, но нямам никакво желание да ми надува главата с проблемите си.