Завръщам се на местопрестъплението: вилата, в която съм била няколко пъти и която наследих при неочакваната и необяснима смърт на леля ми Джоли — трагедия, която ме отведе от апартамента в Лондон до бреговете на Южна Франция. Все още не са открили нито кой я е убил, нито защо.
Просто изчезна, изпари се, както казват, и аз, която дори не подозирах, че си спомня далечната ни роднинска връзка, се превърнах в богата жена.
Започнах да пиша книга за убийството на леля Джоли, макар че засега не знам как ще свърши, защото ми се струва, че няма начин да узная истината. Сега, макар че се питам дали няма да открия нещо — някакви улики, някоя прошепната на ухо дума, избегнат разговор, отменена среща. „Нормални ежедневни събития“ — помислих си. А после започнах да премислям.
И аз седя в същия влак от Париж за Ница и гледам жената, седнала насреща ми — старомодно облечена, като Джоан Фонтейн, преди да се превърне в красавица, в оня стар филм „Ребека“, който гледах по TLC. Носи кафяв плетен пуловер, прекалено дълга ленена риза, практични черни обувки с кръстосани каишки и бели дантелени ръкавици. Не, не са дантелени — изплетени са на една кука и завършват с къдрички точно над китката ѝ. Не е „гримирана“, но определено има пудра, както и светло червило в оттенък, който изобщо не ѝ отива. Кой в наше време носи пастелнорозово, освен ако не е роден през шейсетте? Тази жена не е толкова стара — може би на около четирийсет. Определено е на възраст, на която би трябвало да знае как да се облича за път: бяла тениска и черен панталон с кашмирена жилетка, преметната през раменете, щяха да са по-уместни. А ако не може да си позволи скъп кашмир, тогава някоя хубава вълнена дреха. Сега ги продават навсякъде. На пазара в малките градчета дори са много евтини.
Ами косата ѝ! Мили боже, косата ѝ! Непокорна, толкова червена, че изглежда боядисана, макар че сигурно не е, така блестяща, сякаш е била измита и подхранена с прекалено много балсам съвсем наскоро.
А, ето че ме стрелва с поглед. И тя ме оглежда тайно. Какво ли вижда? Блондинка с коса, опъната назад толкова силно, че скулите изглеждат ъгловати, а прекалено високото чело е очевидно. Не зависи от мен, скъпа моя. Това са гени — татко беше с такова чело. Наследила съм обаче краката на мама — дълги, със слаби бедра, добре изглеждащи в прилепнала пола като тази, която нося сега — от бяла ликра, абсолютно неподходяща за влак. Всъщност не е подходяща за никакво пътуване, но това беше първото, което намерих сутринта, когато избягах. От него. Питам се къде ли е той, какво ли се е случило, когато е видял, че най-накрая съм избягала, че съм изпълнила заплахите си. Най-вероятно е казал: „Майната ѝ!“. Копеле такова!
Взирам се в жената и се питам какво ли мисли за мен. Може ли да прочете мислите ми? Да разчете самата мен?
Това, което си мисля, е, че не бива да опъва косата си толкова назад — има хубаво лице, но то загубва всяка нежност, когато кожата се опъва така над скулите, за които бих платила един милион долара. И между другото, наистина разполагам с един милион долара и повече, така че това не е празна заплаха.
Струва ми се, че е избягала отнякъде — сякаш е навлякла тези неподходящи дрехи с бързина, предизвикана от гняв, метнала е всички останали в една чанта, помитайки чекмеджето за бельо, рафтовете с пуловери, дънките, които се учудвам, че не носи, защото прилича на момиче, което предпочита спортните панталони. Добър фризьор, идеален цвят на косата — онзи оттенък на пшеничен клас с един-два по-светли кичура около лицето. Чудесна работа. Без грим. Бързала е, както си помислих преди малко. Тази кучка наистина е късметлийка — аз не мога да си подам носа навън, без да съм потупала веждите си с кафява пудра и да съм я разнесла внимателно с восъчен молив. Ако ме видите без тях, ще решите, че виждате заек или може би къртица. Но очите ми се отличават с хубав син цвят — нито наситен, нито светъл, просто… ами, син.
Чистата бяла риза винаги изглежда добре, макар че нейната вече изглежда пожълтяла. Но е хубава, памучна, добре ушита, прилепва точно както трябва, яката е широка, а освен това е пъхната в полата с тесен каубойски колан, украсен с малки тюркоази в сребърен обков, разположени на равни разстояния в светлокафявата кожа. Очевидно е купен от там, където произвеждат подобни неща: югозападната част на Америка, провинцията на родеото и конете. Прилича ли ми на жена, която се интересува от коне? Може би, макар че не виждам у нея самонадеяността на тези жени, за които винаги съм подозирала, че се възбуждат повече от това да подскачат, възседнали пони, отколкото мъж. Кой знае, може и мъжа да яздят по същия начин. Добре ги обучават още от малки момиченца. Според мен това е малко перверзно, но коя съм аз да ги критикувам? Нали и аз се държах като курва. Човек би могъл да ме нарече дори перфектната курва. Всъщност един мъж наистина ме нарече така, макар и по приятен начин, след радостен, предразполагащ, буен секс, споменът за който ме накара да продължа да се смея чак до вечерята. Ах, добрите стари дни! Вижте ме сега! Госпожица — дори не госпожа Сдържаност — на път към красива вила, кацнала над Средиземно море, което в един момент вечерта, точно след залез-слънце, ще придобие оттенъка на най-съвършеното синьо — много по-синьо от очите ми.