След смъртта на леля Джоли аз съм червивата с пари собственичка на тази вила и се държа като дискретна светска жена, каквато не съм, макар че никога няма да сложа шапка за някой от онези скучни обеди, които уж целят да събират средства за гладуващи деца, в която страна е на мода в момента, но всъщност трябва само да дадат възможност на жените да се покажат с най-новия си тоалет от най-новия нашумял дизайнер, и ако всяка жена не изхвърли тези шибани обувки с червени подметки, кълна се, че ще ги избия до една. Същото е с онази скучна чанта, знаете коя имам предвид. Пазарът беше залят от евтини копия. Мисля, че ги купуват на безценица веднага щом минат италианската граница.
И накрая, разбира се, ръкавиците. Изплетени на една кука от местна селянка, която създава прекрасни неща. Винаги ги нося — не по навик или заради модата, а по необходимост.
Трета глава
Истинското ми име е Верити Риъл, макар че при първа възможност ще го променя на Верити Ънриъл1.
Шегичка, шегичка. Някога се казвах Верити Смит. Не е ли удивително!
Отново поглеждам крадешком към госпожица Старомодна. Тази мацка — наричам я така само на шега, защото е абсурдно далеч от мацка — седи там, скръстила ръце в скута си. Въпреки че е с ръкавици, забелязвам, че на средния пръст на дясната ръка носи пръстен с огромен сапфир. Тази показност ме изненадва. Не бих предположила, че може да си позволи подобно бижу, но, разбира се, също като чантите, в наше време и фалшивите пръстени са не само евтини, но и „красиви“. Очите ѝ са затворени. Вече дори не гледа към прозореца, камо ли към мен, макар да знам, че усеща погледа ми.
— И така — казвам най-после — какво става?
Тя не отговаря. Сякаш говоря на човек, който не е с всичкия си. Без дори да ме погледне, тя изважда от чантата си бележник, какъвто използват учениците — ученическа тетрадка, мисля, че така му казваха, а после започва да рови в чантата — от мека черна кожа, затваря се с шнур и лично на мен ми е много трудно да намеря каквото и да било в такава чанта, защото всичко сякаш винаги се смъква в купчината на дъното. Тя обаче успява да измъкне химикалка — истинска. От ония, на които някога им казваха — и сигурно още им казват — автоматична писалка. Сякаш си спомням, че преди много време ги пълнеха от шишенце с мастило. Кой изобщо е виждал шишенце с мастило от сума ти години? Certainement pas moi.2
Извинете, минах на френски. Не че ми е втори език, но от време на време го използвам усърдно, за ефект. Когато е необходимо. Или когато искам да съм гаднярка. Струва ми се много подходящ за гаднярстване — tres3 изразителен, а същевременно звучи нежно. Всъщност това е идеалният език — можеш да правиш с него каквото си поискаш, за разлика от английския, който винаги казва точно това, което означават думите, дори да нямаш предвид точно това, което си казал.
Проследих с поглед как отваря ученическата тетрадка и внимателно приглажда една чиста страница. Забелязвам, че на предишните страници нищо не е написано. Започва да пише — плавни, уверени, точни движения, слети букви с много камшичета. Виолетово мастило! И него не съм виждала от цяла вечност. Опитвам се да прочета написаното от горе на долу. Умирам да разбера кое е толкова важно, че да трябва да го запише веднага, без бавене.
Очите ѝ се стрелват нагоре и срещат виновния ми поглед.
— О, извинете! — успявам да измънкам. Усещам как страните ми пламват — нещо, което не съм изпитвала от много месеци. Изчервявах се преди, когато бях невинна. Преди няколко живота.
Не че на двайсет и две съм стара… е, в името на истината съм на двайсет и пет. И ако не мога да кажа истината сега, кога ще мога? Във всеки случай да лъжеш за възрастта си, когато още нямаш трийсет, може да доведе до истинско нещастие по-късно, когато започнеш да пресмяташ годините. Всъщност е много глупаво. А тя е по-възрастна от мен. Със сигурност не ми е връстница. Навярно би написала „не е моя връстница“. Или това не е граматически правилно? Знам, че учих за това в скъпия пансион, който посещавах, но не съм сигурна, че научих кой знае какво друго, с изключение на това, как се зачеват бебетата. Не от личен опит, бързам да добавя, но нали знаете как се развиват разговорите между младите момичета. Някой винаги познава някого, който наистина го е направил, но никога не говори от личен опит, разбира се. Тази тема върви чудесно с бутилката „Столичная“, която си подаваме от ръка на ръка, заедно със сок от ананас. Вкусът беше ужасен, но всички се преструвахме, че я обожаваме. Караше ни да се чувстваме тоооолкова обиграни.
1
Непреводима игра на думи