Тя се усмихна на изчервяването ми и за моя изненада се приведе и ми подаде ръка:
— Аз съм Мирабела Матюс.
Плетената ръкавица беше чиста, ръката ѝ — студена.
— Господи! Да, разбира се — възкликнах, като дойдох на себе си. — Писателката. Боже! Обожавам книгите ви!
Тя се облегна назад. Все още държеше писалката над празната страница на тетрадката.
— Така ли? И коя ви хареса най-много?
По дяволите! Хвана ме натясно. Разбрах, че е кучка, още като я погледнах, толкова спокойна и шибано овладяна, и самодоволна, тоест „самомнителна“. Сега вече наистина ставах гадна — тя дори не ме погледна, не ми даде никаква причина да се оплаквам. Само ме попита коя книга съм чела, а аз, разбира се, не бях чела нито една — само рецензиите в „Таймс“.
— Хванахте ме — казах, решавайки, че честността е най-добрият подход, и се изненадах, когато тя се засмя.
Остави внимателно писалката в сгъвката на тетрадката и прокара ръка през гъстата си червена коса — нимб, ореол… Започвах да пиша поезия за една непозната — напълно непозната, която ме гледаше с онова озадачено изражение, което подсказваше, че може би ме мисли за луда. В известен смисъл наистина съм луда, поне днес. Избягалата съпруга, самотното момиченце, червивата с пари, онази, на която всички завиждат за това, че има всичко.
— Знаете ли, не е така — промълвих в отговор на някакъв неизречен въпрос. — Че имам всичко, искам да кажа.
Тя кимна.
— Малко са хората, които имат всичко.
— Искам да кажа… ами, току-що напуснах съпруга си. Всъщност избягах…
— Много по-добре е да избягаш, щом веднъж си взела решение. Иска ми се и аз да бях избягала. Трябваше да избягам от всичките си трима съпрузи. Все щях да намеря начин да компенсирам, ако ме разбирате.
— Ооо, ооо!… Разбирам ви! И толкова ви се възхищавам.
— Не проумявам защо. Между другото, накъде бягате?
Посочих към малката чанта между краката си. Очевидно беше, че в нея няма достатъчно неща за истинско бягство, не и „в дългосрочен план“, тъй да се каже.
— Но искам да бъде завинаги — прошепнах и по негримираното ми лице ненадейно потекоха сълзи.
Тя ме изгледа замислено. Преценяваше ме. Огледа ме от главата до петите — така както я огледах аз преди малко.
— Не мисля, че е здравословно човек да бяга, без да знае накъде отива. Всъщност ми се струва опасно. Особено във вашето душевно състояние.
Какво знаеше тя за душевното ми състояние? Откъде знаеше, че вече не мога да го понасям? Че съм себична бегълка и нямам в джоба си почти нищо? Че знам, че той положително е анулирал кредитните ми карти? Че нямам бижута, които да продам, защото като същинска глупачка отказах да взема дори едно в знак на демонстративно предизвикателство, за което сега съжалявах?
— Как се казвате? — попита тя.
Казах ѝ истината: Верити.
— Е, добре, Верити, защо не отседнете при мен, докато успеем да ви уредим нещо? — предложи с лека усмивка, която ме уверяваше, че не ми предлага нито милостиня, нито да ме заведе при ченгетата или в някой дом за избягали съпруги. — По една случайност този уикенд ще бъда сама и вилата ще ми се струва празна, ако само аз бродя в нея.
Да броди в нея? Това не означаваше ли, че говори за жилище, което е „голямо“? Но думите „само аз“ ме стреснаха. Искам да кажа, да не би да имаше някакви „кроежи“ за мен или какво?
— Помислете си — каза тя. — Не бързайте, има още половин час, докато пристигнем.
И тя отново взе писалката си, и започна да пише.
Изминаха десет минути. После още десет. Все още имах часовника „Картие“ с украсен с диаманти жлеб. Не бях чак толкова глупава, че да го оставя, защото трябваше винаги да знам колко е часът.