— Е, добре — казах надменно, а после осъзнах колко груба изглеждам и добавих по-смирено: — Благодаря ви, бих искала да приема предложението ви. Всъщност не знам какво щях да правя иначе, нямах план…
— Знам какво е — прекъсна ме тя, усмихна се, затвори тетрадката, прибра писалката в чантата си, стегна черния кожен шнур, приглади плетените на една кука ръкавици, които — забележително — все още носеше. Сапфиреният пръстен проблясваше на слънцето, което правеше камъка по-тъмен. — Обещавам ви, всичко ще е наред.
— Сигурна съм — отговорих, припомняйки си маниерите си на добре възпитано момиче. Тоест, на „млада жена“, макар че точно сега тя отново ме караше да се чувствам като дете. И някъде дълбоко в мен това ми беше много приятно.
— Колата ми е на гарата — каза тя. — Ще стигнем до вилата, преди да усетите.
Не можех да повярвам, че колата, която ни очакваше, принадлежеше на жена с ръкавици, плетени на една кука, негримирано лице и червена рошава коса: жестоко тъмносиньо „Мазерати гран туризмо“ с гюрук и седалки от кремава кожа, идеално ушити. До него стоеше шофьор, имаше и втори човек, който чакаше до малък бял ситроен.
— Благодаря, Алфред — каза тя, докато шофьорът ѝ отваряше вратата на мазератито. Седна зад волана и добави: — Приятелката ми ще дойде с мен.
Той бързо заобиколи колата, взе чантата ми и ми отвори вратата до шофьора.
Мирабела му помаха, той бързо се качи в ситроена и отиде там, където отиват идеалните прислужници — може би във въздуха, откъдето мадам ги викаше, когато имаше нужда от тях, макар че тази мадам сякаш нямаше големи претенции. Помислих си, че е много мило да му говори така любезно и с лека усмивка, макар че той навярно очакваше да я остави да върви където иска със страхотното мазерати.
— Влизай, Верити — подкани ме тя и вдигна прекалено дългата си ленена пола. Кракът ѝ вече беше на педала. Тази жена не чакаше никого. Качих се в колата с такава бързина, че нямах време дори да помисля какво правя, при кого може да съм се озовала — жена, която се занимава с продажба на робини за секс; серийна убийца, която нарочва млади жени; умопобъркана, която носи пръстен върху ръкавицата си и чиято пламтяща червена коса се развява зад нея на вятъра, докато шофира прекалено бързо — започна веднага щом се озовахме на пътя Корниш, който от едната страна се виеше около подножието на планините, а от другата се спускаше в каньона и стигаше до морето, на сто метра по-надолу. О, това синьо море! Синьо като очите ѝ.
Приведох се по-ниско и се вкопчих в тапицираната с кремава кожа врата, за да не излетя и да не полетя към смъртта си. Карахме след една сива кола — матиран силует с нисък профил, което ми говореше, че май е „Порше“, а то на свой ред се движеше зад малка зелена кола. Погледът ми беше прикован в поршето и пътя пред нас. На практика карах вместо нея, вземах завоя, отправях се към следващия. Боже господи! Какво ѝ ставаше, дяволите да го вземат?
Очите ни се срещнаха в огледалото. Лицето ѝ беше бледо, а устните — здраво стиснати.
— Погледни назад — каза тя.
Погледнах. Не видях нищо. Момент! Да, един мотоциклет се появи с бясна скорост иззад завоя. Черен. Бившият ми беше почитател на мотоциклетите и аз познах дукати монстрото по открития двигател и силуета — класически, проектиран с оглед на скоростта и елегантността. Също като мотоциклетиста — целият в черна кожа, с каска от черна стомана. Нямаше начин да видя лицето му, да разбера кой е, но със сигурност ни следеше.
— Исусе Христе! — измърморих с треперещ глас, който издаде колко съм нервна. — Какъв му е проблемът?
Тя не отговори, но кракът ѝ натисна педала на газта до дупка и излетяхме като ракета. Затворих очи и си помислих дали да не се помоля. За нула време се разкаях за всичките си грехове: не биваше да напускам съпруга си, макар че се държа като мръсник. Не биваше да го наричам мръсник. Полетяхме още по-бързо, а моята мисъл потече дори още по-бързо: трябваше да взема проклетите пари, да взема всичките бижута, да си намеря добър адвокат и да го съдя до дупка. Вместо това щях да завърша дните си като жертва на една луда, чиято червена коса и ръкавици, плетени на една кука, трябваше да ме предупредят. Пренебрегнах инстинкта си и сега щях да си платя.
— Дръж се, миличка! — обади се тя, отдели едната си ръка от волана и отметна косата от очите си.
Затаих дъх. Две ръце бяха по-полезни от една дори и в безнадеждна ситуация. Реших да затворя очи. Нямаше смисъл да гледам как мазератито се съревновава с дукатито, поршето и един бързо приближаващ камион с шестнайсет гуми за това, на кого е пътят, когато така или иначе ме очакваше бедствие. Колата обаче ми харесваше — харесваше ми гладката кожа под отчаяно вкопчените ми пръсти, начинът, по който главата ми се бе наместила на съвършено нагласената облегалка. Хареса ми дори — не, в този момент го обожавах — начинът, по който коланът се впиваше в гърдите ми, макар че когато това преследване свършеше, най-вероятно щях да съм останала без цици. Ако изобщо някога свършеше. Продължих да се държа с все сила.