Отново се засмя на собствената си шега, а после много нежно пое ръката на Верити в едрата си длан. Обърна се към мен, както все още бях на пода в краката ѝ:
— Елате, скъпа моя, да го обсъдим. А после ще ви кажа какви планове имам за вас.
Така се развиха нещата — тримата седнахме най-възпитано около маса, застлана с бяла ленена покривка, със сребърни чайничета и чаши от лиможки порцелан, чинии със сладки и английски пастички с мармалад. Разбърквахме захарта със сребърни лъжички и се страхувахме да отпием от този чай, защото не знаехме какво има вътре. И в този момент вратата се отвори с трясък. Към нас се втурнаха Чад, Полковника и отряд униформени ченгета.
— Верити, подкрепленията пристигнаха! — промълвих.
Петдесет и пета глава
Шефа не изчака приближаването на подкрепленията. Той имаше не само свой вход към бункера, сега отворен със сила от Чад и ченгетата, но също така и свой таен изход, зад ламперията с окачена картина на Матис, която харесваше особено много. Фанатичен почитател на електрониката, той го бе поръчал така, че да се отваря с натискане с пръст. Зад него се разкри стръмно дървено стълбище, което сякаш не водеше никъде другаде, освен в мрака. Той сам беше проектирал това стълбище, беше го използвал много пъти, за да се измъква тайно, понякога от дреболии като нежелани гости или обществени ангажименти. Но това бягство беше сериозно и той знаеше, че ще е завинаги.
Докосването на друг бутон разкри малка квадратна стая в подножието на стълбището. Нямаше никакви мебели — само куп картини, облегнати на стената. Той се спря за миг, погледна ги, избра една, отново я погледна, пъхна я под мишница и тръгна към вратата. Зад нея имаше дървена пътека, водеща към каменен вълнолом и към морето.
Ривата му стоеше на котва на вълнолома. Той изтича по желязната стълба и скочи вътре. Тя се люшна и той едва не падна във водата, но не пусна картината. Възвърна си равновесието и зае мястото си зад руля. Както винаги, той беше капитанът, но сега нямаше капитанска шапка, която да оповестява положението му. И нямаше кой да го забележи, да му се възхити. Беше съвсем сам.
Мощните двигатели изреваха, щом ги докосна, и ревът им продължи достатъчно дълго, за да привлекат вниманието. Той погледна към часовника. Предположи, че има петнайсет, може би двайсет минути преднина, преди преследвачите му да осъзнаят, че това е най-логичното място, откъдето ще избяга.
Беше добре подготвен. Човек като него трябваше да е готов за всичко. Научи този урок като млад и никога не го забрави. В един куфар под задната седалка имаше достатъчно дрехи за една-две седмици и дори два чифта обувки от „Джон Лобс“. Не можеше без тях и не виждаше причина да се мъчи.
Когато се беше отдалечил на около една миля от брега, той спря яхтата и се загледа в къщата си. Вила „Мара“ беше осветена като за парти. Почти можеше да чуе развълнувания лай на полицейските кучета. Определено можеше да види фенерите в ръцете на ченгетата, може би дори на това копеле Чад Прескот. Или още по-лошо, на шибания Полковник. Сякаш му бяха съперници.
Остана дълго време така, загледан в миналото си. Не беше лесно да се откаже от всичко — от престижа, от общественото положение, от признанието. От жените. От властта. От всичко, за което бе работил. Мразеше натрапниците с неистова, почти физическа сила. Отне му само минута — точно шейсет секунди — за да нагласи батерията, която щеше да включи таймера за вдигане на миналото му и всички, свързани с него, във въздуха. Нямаше да остане никой, който да го търси, никаква жена, която да се пита къде е, никакви стени с творби на Матис и Пикасо. Единствената важна картина бе на яхтата с него — пейзажът на Търнър, старателно увит в предпазна опаковка, устойчива на всякакво време, точно така, както се бе озовала в ръцете на Железния Матюс преди много години. Шефа, разбира се, не го знаеше.
Ривата забръмча едва чуто покрай брега, устремена към заливче, което Шефа познаваше добре и го беше направил свое. Не включи никакви светлини, дори червените и зелените маркери за десния и левия борд. Не виждаше никакви други кораби, никакви светлини, освен тези по брега, от къщи или от малки крайбрежни градчета и селца. Когато приборите показаха, че почти е пристигнал, изключи двигателите.
Ривата се полюшна на прилива. Наоколо цареше абсолютна тишина. В мрака небето сякаш се сниши над него и разпръсна фина мъгла, която веднага покри всичко. Като пазеше равновесие, Шефа съблече дрехите си, остана за секунда гол, а после ги хвърли в морето. Видя как изчезват, завлечени под водата. Старото му „аз“ току-що бе умряло. Новото започваше да живее.