Как можа да се случи? Питал съм се стотици пъти. Ето ме мен, лекарят, който работи по цял свят, доволен от усърдната си работа, от тихите моменти сам във вилата на бреговете на Южна Франция, където във всяко кафене предлагат омлет, а виното се лее от гарафи, поставяни автоматично на масите заедно с кошничка хляб, хубаво нормандско масло и малката купичка зехтин, произвеждан във фабриката съвсем наблизо. Всичко това ще ми липсва, но освен това за пръв път ще ми липсва и една жена.
Не която и да е жена. А Мирабела Матюс, авторката на детективски романи от типа, който чета с голямо удоволствие в малкото свободни часове, които успявам да изтръгна от всевластната си работа. Мирабела Матюс, смелата жена, която се изправи пред смъртна опасност, нападна мъж, който бе толкова могъщ, умен и безкрайно зъл, че можеше да я окачи на стената редом с магарешките глави и Верити, която едва не се присъедини към тях.
Но сега, докато чакам закъснелия си полет, приятният млад човек зад бара ми предложи чаша шампанско. Отказах. Не бях в настроение за шампанско. За празнуване. Току-що напуснах жената, която обичам. И така и не ѝ казах, че я обичам.
Изпих една бира, без да преставам да се взирам мрачно пред себе си. Не чувах обичайното бъбрене, клюките, повикванията за полетите. Не ме интересуваше нищо друго, освен моите собствени мисли. И тези мисли се въртяха само около едно — около жената, която бях напуснал.
Поръчах втора бира, макар да знаех, че не бива. Пиенето не лекува разбито сърце. Не че моето беше разбито. Още не. Макар че щеше да се случи, ако се кача на този самолет и се отдалеча на хиляди километри от мястото, на което точно сега трябваше да бъда.
Отказах се от полета, грабнах старата си туристическа чанта и се отправих към опашката за таксита. Както обикновено, беше безкрайна. Освен това започваше да вали — онзи дъжд, който се просмуква в дрехите без дори да забележиш, и се усещаш едва когато е станало прекалено късно.
Стоях там в стария си анорак, стиснал изтърканата си чанта. Мократа коса бе полепнала по челото ми и аз се мръщех на света, който за пръв път не исках да напусна, без да обръщам внимание на клаксоните, на спиращите автобуси, на хората, които се мръщеха, наредени на опашката. А после чух гласа ѝ.
— Влизай вътре! — изкрещя тя и отвори със замах вратата на малката количка, която караше напоследък. Предполагах, че все пак е за предпочитане пред голямото синьо мазерати, с което бе полетяла в каньона.
Влязох, затръшнах вратата и Мирабела потегли, без да обръща внимание на заплахите и освиркванията, с които я обсипаха.
Погледнах към нея. Тя се усмихваше широко. Червената ѝ коса стърчеше във всички посоки, сякаш пращеше от електричество. Къдриците ѝ бяха влажни от дъжда и тя изглеждаше уязвима въпреки наперената си усмивка.
Стрелна ме с поглед.
— Нали не си си мислил, че ще те оставя да се измъкнеш толкова лесно? — попита.
— Надявах се, че няма — отговорих.
Петдесет и осма глава
По-късно, в стаята ми, Чад положи голите ми ръце върху своите. Огледа съсухрената кожа, която без ръкавиците придърпваше пръстите ми надолу и ги караше да се забиват в дланите. Ноктите ми бяха съвършени, но пръстите ми наподобяваха птичи нокти. Отново изпитах срам и се разплаках.
Погледът му бе изпълнен със съчувствие.
— Разкажи ми — поиска той.
През всичките тези години след злополуката никога не бях говорила с никого за нея, дори с психиатъра, който ме увери, че ще се почувствам по-добре — „излекувана“, предполагам, ако облекча душата си.
Не го направих нито тогава, нито по-късно, но сега не исках между мен и любимия ми да има тайни. Той трябваше да знае какво се е случило.
— Бях дванайсетгодишна — подхванах аз. — Бях отишла заедно с майка ми във фермата на една приятелка. Играехме си в плевнята, както правят децата — криехме се зад балите със сено, прибрани за кравите за зимата. Имаха само няколко крави — всъщност три, но ги гледаха като деца, четкаха ги, докато козината им заблести, чистеха изпражненията им, сякаш бяха чистокръвни състезателни коне. Бяха толкова красиви с тези влажни кафяви очи и дълги прави мигли! Аз бях градско момиче, не разбирах нищо от ферми и машини. За мен всичко беше игра. Качих се на мертеците — нали знаеш онези големи греди, които ги има в плевните, и от тях излизат всички други. Е, една от гредите стърчеше точно над скривалището ми.