А после дукатито профуча покрай нас, малката зелена кола изчезна, а пътят спря да бъде отвесен. Сега летяхме — бяхме се превърнали във великолепна тъмносиня птица, носехме се толкова леко, сякаш бяхме на пробно шофиране, летяхме през въздуха към дълбините долу.
Някъде, някак си, с крайчеца на окото си, преди всичко да потъмнее и да изчезне от погледа ми с настъпването на безсъзнанието, зърнах как дукатито взема на един дъх отсечката от пътя Корниш. Безликият мотоциклетист в черна кожа ни подмина, без дори да погледне към нас. Поршето вече го нямаше, зелената кола я нямаше, него го нямаше и аз реших, че и нас ни няма. Струваше ми се, че няма да преминем в по-добрия свят. Но всъщност нямах време да мисля за каквото и да било.
Четвърта глава
Полетът от нюйоркското летище „Кенеди“ до парижкото „Дьо Гол“ беше отложен — така съобщиха на Чад Прескот, когато слезе от третия си полет за последните четирийсет и осем часа. Първият беше с малък и много стар биплан „Фокер“, който излетя от една бетонна писта в джунглите край Амазонка и го отведе до Манаус, където се качи на шестместен лиър до Сау Паулу. Точно от Сау Паулу започна всичко. Преди няколко месеца.
„Сякаш беше по-дълго“ — помисли си уморено той сега, сядайки на бара в чакалнята първа класа. Поръча си бира „Хайнекен“ и я изпи на един дъх. Първата му бира от много време насам. Е, първата му студена бира. Беше пил и други, но на места, в които охлаждането беше несигурно, ако не и напълно непознато. Той, разбира се, имаше генератор в камиона си, но го използваше за медицински ситуации. Не биваше да хаби енергията му за охлаждане на бира.
Поръча си сандвич с шунка и кашкавал. Хлебчето беше доста клисаво, но все пак по-вкусно от всичко, което си спомняше да е ял напоследък. Никога не разполагаше с много време, за да мисли за друго, освен за сегашната работа.
Чад беше това, което открай време определяше като „доктор“. Тоест, беше лекар — всъщност хирург. Специализираше в лицевата реконструкция и точно това го отвеждаше два пъти годишно в отдалечени места в Южна Америка, Африка, Конго, навсякъде. Там оперираше деца със заешки устни, без носове или с деформирани челюсти. Удовлетворението от работата означаваше много за него, особено когато видеше изумлението и радостта на малките му пациенти, щом се зърнеха в огледалото. Чад може и да не бе в състояние да ги направи красиви, но ги правеше нормални. Това им стигаше.
Другата му работа беше като консултант в една от най-добрите болници в Париж, където имаше апартамент на левия бряг на Сена. В Париж изпитваше нужда да бъде винаги близо до реката, да може да я вижда или поне да знае, че е съвсем наблизо, зад ъгъла, че може да отиде дотам пеша от улица „Жакоб“ или „Наполеон“ или от кафене „Фльор“. Понякога му се струваше, че живее на терасата на „Фльор“. Не знаеше колко часове е прекарал на тези неудобни столове от изкуствена тръстика, отпивайки вино или кафе и наблюдавайки как минават хората. Контрастът с джунглите от другия му живот — истинския му живот, както мислеше за него той — беше изключително силен и той го обожаваше.
Сега обаче се бе запътил към най-любимото си място на света: към вилата си в Южна Франция, където имаше огромния късмет да притежава няколко акра — хектари, както ги наричаха. Те му осигуряваха уединението, от което се нуждаеше. Освен това сега притежаваше съседната вила и земята ѝ — остави му ги старата му приятелка и съседка Джоли Матюс, която му изпрати писмо в този смисъл няколко месеца преди да загине толкова брутално, така трагично. Чад харесваше старото момиче. Двамата бяха прекарали заедно множество приятни вечери, на които виното и разговорите се лееха като река. Тя му разказваше за миналото, за прочутата звезда от музикалните филми — ослепителната Джеруша — за живота от онова време, времето преди тълпите и летищата, бързането и суматохата.
Възнамеряваше да покани във вилата си гости — стари приятели, не много, но достатъчно. Щеше да посещава бистра, да поплува в хладните сини води на Средиземно море рано някоя сутрин, да пие хубаво горещо френско кафе, да яде кроасани, обилно напоени с масло, а може би дори и манго от дървото, което преди пет години засади сам, ако сега му беше сезонът. Не беше сигурен. Там, в джунглата, донякъде губеше представа за сезоните, освен ако не беше дъждовният сезон, който го потапяше в кал. Просто такъв беше животът, но работата му даваше енергията, силата да продължава да върши това, на което се беше посветил.