Млъкнах. Не исках да си спомням, но трябваше да кажа на Чад.
— В края ѝ имаше кръгла метална машина. Изглеждаше ръждясала. Вероятно не я бяха използвали от години. Затова, разбира се, каквато си бях луда глава, трябваше да я опитам. Помислих си, че просто ще се хвана за въжето и ще се люшна над всички деца долу, като бутам машината пред себе си с една ръка. Е, точно това направих. Въжето беше старо. Машината също. Всичко рухна и аз паднах долу. По някаква причина стисках ръждясалата машина — сигурно съм се опитвала да я опазя. Паднах върху една крава. Това навярно ми спаси живота, но уби кравата. Счупих ѝ врата. Аз обезумях. Бях убила едно беззащитно животно. „Не се тревожи — казваха ми хората. — Слава богу, че всички са добре. Това е само крава. А и погледни какво направи тя с ръката ти!“ Разбира се, кравата не беше направила нищо, само аз си бях виновна. И да, колкото и глупаво да изглежда, това ми остави вътрешен белег. Обичам животните, прибирам улични котки и кучета, помагам в местния приют за животни, правя за тях всичко, което мога…
— За да изкупиш греха си за кравата — обади се Чад.
— Боже господи, можеш ли да повярваш колко е абсурдно? Минаха толкова години, а аз още не мога да си простя. За арогантността и глупостта.
— Това ли е всичко?
Виждах, че не ми вярва. Трябваше да продължа:
— Освен това паднах върху приятелката си. Тя падна от балата. Помислих, че е умряла. Изкрещях на другите да доведат помощ. Тя не умря, но си счупи и двата крака и мина повече от година, преди да проходи. По-късно бях шаферка на сватбата ѝ. Още куцаше. „Виждаш ли? Вървя сама!“, каза ми с широка любяща усмивка. Тогава разбрах какво означава прошката.
— А сега е време сама да си простиш — каза Чад. — Хората правят грешки. Всички ги допускаме. Понякога ми се струва, че съм можел да направя повече за моите клети деца там, в дивата пустош, че е трябвало да направя повече, че не трябваше да се връщам тук и да ги изоставя. А после си спомням кой съм. Правя това, което мога. Всичко, което е по силите ми. Трябва да живея своя живот в своя свят. Както и ти, моя прекрасна клета Мирабела. Можеш ли да оставиш всичко това в миналото и да продължиш напред? С мен?
Това беше най-прекрасният въпрос, който би могъл да ми зададе един мъж. С изключение на „Ще се омъжиш ли за мен?“ разбира се. Но по-късно ми зададе и него.
И — каква изненада! — канарчето запя.
Епилог
Когато си мисля за Джеруша, си спомням тъжната ѝ история, но също така и радостните мигове, които е преживяла, за успеха и щастието, които е постигнала, докато внезапно не ги е загубила.
Обичам да си я представям като хубава, усмихната млада жена, благодарна за любовта, която е получила, и щастлива, че може да ѝ отвърне. Тя е била истинска звезда на небосклона на живота.
Сега двамата с Чад се радваме на красивия дом, който Джеруша е построила с такава надежда и грижа. Мислим си за нея, когато чуваме ехо на глас от плажа или когато зимните вълни се разбиват с оглушителен грохот в скалите нощем, или когато усетим лекия аромат, който все още понякога се разнася във вилата. Спомняме си за нея и ѝ благодарим. Тя ще остане завинаги не само в сърцата ни, но и в начина на живот, за чието изграждане е спомогнала — живот за онези, които са дошли след нея.
Бихме искали да знаеш, че не е било напразно, Джеруша.
Обработка
Сканиране: ehobeho, 2021
Разпознаване, корекция и форматиране:N.M., 2021