Видя, че тя се е върнала при колата. Той сложи обратно всичко в чантата, затвори я и й я подаде.
– Търсех ментови дражета.
– В портмонето ми?
– А защо не?
– Ти си се ровил в моята чанта! – Изражението й недвусмислено подсказваше, че по принцип подобни волности не я притесняваха, а само когато са в неин ущърб. Открито напомняне, че той не биваше да се разделя с портфейла си.
– „Прада" произвежда чанти – заговори той, като потегли от бензиностанцията и се насочи отново към магистралата. – „Гучи" също. А твоята все едно върви с комплект отвертки и календар с голи жени.
Тя настръхна от негодувание.
– Не мога да повярвам, че си завирал носа си в чантата ми!
– А аз не мога да повярвам, че снощи нощува за моя сметка. Струва ми се, че не си чак толкова закъсала за пари.
Вместо отговор последва мълчание. Тя се извърна към прозореца. Дребната й фигурка, тесните рамене, острите лакти, подаващи се изпод ръкавите на абсурдно голямата черна тениска – цялата тази крехкост би трябвало да събуди закрилническите му инстинкти, но не стана така.
– Преди три дни някой е източил всичките ми сметки – пророни тя безизразно. – Затова временно съм банкрутирала.
– Нека да отгатна. Онази змия Монти. Тя подръпна разсеяно крайчеца на ухото си.
– Да, точно така. Онази змия Монти.
Лъжеше. Не беше обелила нито дума за банковите сметки, когато вчера се нахвърли срещу Монти. Но унилото й изражение я издаваше, че някой я бе ограбил. Следователно Бобри се нуждаеше не само от безплатно пътуване. Нуждаеше се от пари.
Дийн винаги се бе гордял с щедростта си. Смяташе се за най-великодушния мъж на земята. С жените, които излизаше, се държеше като с кралици, а на раздяла им изпращаше разкошни подаръци. Никога не изневеряваше на поредната си любовница и всячески се стараеше да й угажда в леглото. Но упорството, с което Блу го отблъскваше, възпираше вродената му склонност да развърже кесията си. Огледа рошавата й коса и жалките дрехи. Далеч не беше бляскава красавица и при обичайни обстоятелства никога не би я забелязал. Но снощи тя дръзко издигна пред него голям червен знак стоп и с това играта започна.
– И така, какво смяташ да правиш? – поинтересува се той.
– Ами… – Тя задъвка долната си устна. – Всъщност не познавам никого в Канзас Сити, но в Нашвил живее една моя стара приятелка от колежа. И тъй като ти и без това ще минеш оттам…
– Искаш да те закарам до Нашвил? – Прозвуча, сякаш ставаше дума за пътуване до Луната.
– Ако не възразяваш.
Ни най-малко не възразяваше.
– Не зная. Има още много път до Нашвил, а освен това трябва да плащам всичките ти разноски за храна, плюс още една хотелска стая. Освен ако…
– Няма да спя с теб!
Той я удостои с една ленива усмивка.
– Само за секс ли мислиш? Не искам да нараня чувствата ти, но откровено казано, изглеждаш малко отчаяна.
Това беше простичка уловка и тя не захапа въдицата. Вместо това надяна на носа си евтини слънчеви очила модел „Авиатор", с които изцяло заприлича на Бо Пийп, готова да поеме управлението на изтребител Р-18.
– От теб се иска само да шофираш и да пръскаш щедро вродения си чар на неотразим красавец – подхвърли тя. – Не е нужно да обременяваш ума си с разговори.
Малката негодница притежаваше повече дързост от всички жени, които бе познавал.
– Работата е там, Блу, че аз не съм само един красавец. Освен това съм бизнесмен и следователно очаквам инвестициите ми да се възвърнат, при това с печалба. – Навярно не биваше да говори толкова мазно, но се забавляваше твърде много.
– Твоят портрет е оригинален Блу Бейли – изтъкна тя. – В добавка с охрана на колата ти и личен бодигард, който да те брани от феновете ти. Честно, би трябвало да ти поискам справедливо заплащане. И точно това ще направя. Двеста долара за пътуването от тук до Нашвил.
Но преди да й каже какво мисли за идеята й, се включи „Сейф Нет".
– Здрасти, Бу, Стеф се обажда. Блу се наведе към микрофона.
– Бу, дявол такъв, къде си ми дянал гащичките? Последва дълго мълчание. Дийн я изгледа кръвнишки.
– Стеф, сега не мога да говоря. Слушам една аудиокнига и в момента положението е много напечено – един от героите ще бъде смъртно ранен.
След което прекъсна връзката.
Бобри смъкна очилата на върха на носа си и го изгледа над рамката им.
– Извинявай, но умирах от скука.
Дийн повдигна въпросително вежди. Тя изцяло зависеше от благоволението му, но при все това не отстъпваше нито на сантиметър. Интересно.
Дийн включи радиото и затрополи в такт по волана, акомпанирайки на барабаниста от „Гин Блосъм". Блу обаче остана потънала в своя свят. Дори не каза нищо, когато той тутакси смени станцията, щом от радиото пак се разнесе „Защо не се усмихнеш" на Джак Пейтриът.
Блу почти не чуваше музиката в колата. Беше толкова далеч от Дийн Робилард, все едно той е същество от друга вселена. Номерът беше да не му позволи да се досети, че тя го осъзнава. Зачуди се дали бе повярвал на лъжата й за Монти и банковите сметки. Трудно бе да се каже, защото той беше много прикрит, но за нищо на света не искаше Дийн да разбере, че злодеят, отмъкнал парите й, беше собствената й майка. Нямаше да го понесе.
Вирджиния беше единствената роднина на Блу и като такава имаше достъп до всички сметки на дъщеря си. Майка й беше последният човек, който би ограбил някого. Тя с радост си купуваше дрехи от благотворителните магазини на Армията на спасението и като се връщаше в Щатите, нощуваше на диваните на приятелите си. Само хуманитарна криза с гигантски размери би могла да я принуди да посегне на парите на Блу.
Блу откри кражбата в петък, преди три дни, когато се опита да изтегли пари от банкомата. Вирджиния й бе оставила гласово съобщение на мобилния телефон.
Разполагам само с няколко минути, скъпа. Днес изтеглих парите от сметките ти. Веднага щом мога, ще ти пиша, за да ти обясня всичко. Майка й рядко губеше самообладание. Но този път мекият глас на Вирджиния звучеше накъсано: Прости ми, скъпа моя. Намирам се в Колумбия.
Групата момичета, с които работех, вчера бяха отвлечени от една от въоръжените банди. Ще ги изнасилят… ще ги заставят да се превърнат в убийци. Аз… Аз не мога да допусна това да се случи. Мога да откупя свободата им с твоите пари. Разбирам, мила, че ще възприемеш това като непростимо предателство на доверието ти, но ти си силна, за разлика от тези нещастници. Моля те да ми простиш и… и помни колко много те обичам.
Блу се взираше невиждащо в ширналите се равни земи на Канзас. Не се бе чувствала така безпомощна, откакто беше малко хлапе. Спестяванията й за черни дни, единствената й сигурност, се бяха превърнали в откуп. Как да започне отначало само с осемнайсет долара в джоба? С тях не можеше да плати дори рекламните флаери. Разбира се, малко щеше да й поолекне, ако позвънеше на Вирджиния и й се разкрещи, но майка й нямаше дори мобилен телефон. Когато й потрябваше, просто вземаше нечий телефон назаем.
Ти си силна, а другите не са. Блу се беше наслушала на тези думи от ранно детство. Не ти се е налагало да живееш в страх. Можеш сама да си избираш пътя. И никога няма да ти се наложи да тръпнеш от страх, че през нощта в дома ти ще нахлуят войници, за да те завлекат в затвора.
На Блу също не й се бе налагало да тръпне от страх, че войниците могат да й сторят нещо още по-лошо.
Опита се да не мисли какво е трябвало да изтърпи майка й в един затвор в Централна Америка. Нейната мила, добра майка е била жертва на нещо неописуемо и все пак не се бе озлобила. Всяка нощ се молила за душите на мъжете, които са я изнасилили.
Извърна се към Дийн Робилард, човека, който приемаше всичко, подарено му от съдбата, като нещо естествено. В момента се нуждаеше твърде много от него. И може би фактът, че не се бе хвърлила в краката му, й осигуряваше някакво оръжие, макар че беше – признаваше го – доста ненадеждно. Трябваше само да поддържа интереса му, докато стигнат до Нашвил, при това, без да съблича дрехите си.
***
Рано привечер спряха в зоната за отдих западно от Сейнт Луис. Дийн наблюдаваше Блу, застанала до масата за пикник с мобилния в ръка. Тя му каза, че ще позвъни на старата си приятелка в Нашвил, за да си уговорят среща за утре, но сега само изрита сърдито грила с дървени въглища и ядосано натика телефона в чантата. Настроението на Дийн тутакси се повдигна. Значи, играта още не беше свършила.