– Аз съм Сюзън О'Хара.
Нима това сексапилно и екзотично създание беше тайнствената икономка на Дийн? Не може да бъде!
– Аз съм Блу. [8]
– По дяволите, надявам се да е временно.
В този миг Блу разбра. Мамка му! Тази квадратна челюст, тези синьо-сиви очи, остроумието… Мамка му, мамка му.
– Името ми е Блу Бейли – изрече задавено. – Било е… ъ… ужасен ден в Ангола. Жената я загледа заинтригувано.
Блу махна отчаяно с ръка.
– Да не говорим за ЮАР.
Чу се изскърцване на токове на ботуши по чакъла.
Жената се извърна и гаснещите лъчи на слънцето осветиха изсветлените кичури в косата й. Яркочервените й устни се разтвориха, а фините бръчици в ъгълчетата на очите й се присвиха. Скърцането рязко престана. Разтворил крака и стиснал ръце в юмруци, Дийн застина неподвижно пред стената на обора. От цялата му фигура се излъчваше напрежение. Жената можеше да е негова сестра. Но не беше. Нито негова приятелка. Тази жена с покрусени очи, дълбоки като океанската бездна, беше майката, от която той с такова нехайство се отрече тази сутрин, когато Блу го попита за семейството му.
Вцепенението му трая съвсем кратко, след което ботушите му затрополиха енергично. Пренебрегвайки пътеката, застлана с изронени тухли с нащърбени като счупени зъби краища, той закрачи напряко през гъсто обраслата поляна.
– Шибаната госпожа О'Хара.
Блу настръхна. Не можеше да си представи да нарече майка си с тази грозна дума, независимо колко много я беше вбесила. Впрочем майката на Блу, видяла какво ли не в живота, беше обръгнала за всякакви словесни атаки.
Но тази жена не беше. Гривните се плъзнаха по ръцете й и трите сребърни пръстена проблеснаха, когато ръката й се стрелна ужасено към гърлото. Изтекоха няколко мъчителни дълги секунди, преди тя да се извърне и да влезе в къщата, без да пророни нито дума.
От вродения чар, който Дийн толкова щедро пръскаше наоколо, нямаше и следа. Лицето му приличаше на каменна маска. Блу разбираше причината за отчуждението му, но сега не беше време за самосъжаление.
– Ако бях лесбийка – заговори тя, за да поразсее напрежението, – щях да се влюбя до полуда в нея.
Потресът му тутакси се смени с ярост.
– Няма що! Голямо утешение!
– Просто съм откровена. А пък аз си мислех, че моята майка привлича всеобщото внимание.
– Откъде знаеш, че ми е майка? Тя ли ти каза?
– Не, но е трудно да не забележиш безспорната прилика, макар че сигурно те е родила на дванайсет години.
– Само външна приликата, това е дяволски сигурно. – Той изкачи стъпалата до верандата и улови дръжката на вратата.
– Дийн…
Но той вече бе изчезнал.
Блу не споделяше нетърпимостта на майка си към всякакво насилие – достатъчно свидетелство беше последното й спречкване с Монти – но мисълта това екзотично създание с преливащи от болка очи да стане жертва на гнева на Дийн силно я притесни, затова тя побърза да го последва.
Навсякъде се забелязваха признаци, че в къщата кипи оживен ремонт. Отдясно се издигаше стълбище с недовършени перила. До него се виждаше широк проход, закрит с голяма найлонова завеса, който навярно водеше към вътрешността на къщата. Отляво, зад двете стойки за рязане на дъски се помещаваше трапезарията. Навсякъде миришеше на свежа боя и наскоро нарязано дърво. Но Дийн беше толкова устремен да намери майка си, че не обърна никакво внимание на обстановката.
– Повярвай ми – промърмори Блу, като го настигна запъхтяна, – отлично разбирам какво означава да имаш сериозни проблеми с майка си, но сега не си в състояние да ги решаваш. Не е ли по-добре първо да го обсъдим?
– Не.
Той отмести найлоновата завеса и надникна в дневната, но в този миг от горния етаж се чуха стъпки.Дийн се втурна към стълбището.
Блу си имаше предостатъчно грижи, но вместо да го остави да действа както намери за добре, тя ускори крачка, за да го настигне.
– Казвам само, че според мен не е зле малко да се поуспокоиш, преди да говориш с майка си.
– Изчезвай.
Той вече бе стигнал до горната площадка, но Блу го следваше по петите. Тук миризмата на прясно положена боя беше още по-силна. Младата жена се надигна на пръсти и надникна над широкото му рамо. Всички врати бяха свалени, но за разлика от долния етаж стените тук бяха пребоядисани, електрическите контакти бяха монтирани, а старото дюшеме – старателно излъскано. Пред очите на Блу се мярна наскоро ремонтираната баня, облицована с бели релефни фаянсови плочки и свежо боядисана шпонтова ламперия, с оловни кранове и старинна аптечка.
Иззад ъгъла в коридора се показа майка му, понесла в ръка голяма чанта торба, натъпкана с документи.
– Няма да се извинявам – обяви тя, като изгледа сина си предизвикателно. – Още повече че се потрудих тук повече от всяка друга икономка.
– Искам да се махнеш оттук – парира я той с леден тон, отекващ като стомана, от който Блу потрепери.
– Ще си тръгна, когато организирам довършването на задачите.
– Веднага се махай – настоя той и пристъпи застрашително в коридора. – Всичко това са празни приказки.
– Но аз свърших тук много работа.
– Събирай си багажа.
– Не мога да си тръгна веднага. Утре ще дойдат майсторите за кухненските шкафове. В къщата работят електротехници и бояджии. Ако ме няма, всичко ще се обърка.
– Готов съм да поема този риск – сряза я той.
– Не ставай глупав, Дийн. Аз съм отседнала в малката къща на арендаторите. Дори няма да усетиш, че съм тук.
– Колкото и да се стараеш, не можеш да станеш невидима. Затова си събирай парцалите и ми се махай от очите!
Той профуча покрай Блу и се втурна надолу по стъпалата.
Жената се втренчи безмълвно в отдалечаващия му се гръб. Главата й остана изправена, рамене опънати… но тежестта май й дойде в повече. Чантата се изплъзна от ръката й. Тя се наведе, за да я вдигне, но вместо това се свлече на пода и се облегна на стената. Нямаше драматична сцена, нито порой от сълзи, но изглеждаше толкова тъжна, че сърцето на Блу се сви от жалост към нея.
Жената обгърна с ръце свитите си колене. Сребърните пръстени още повече подчертаваха тънките й пръсти.
– Исках… исках само да му създам дом. Поне веднъж в живота му.
Никога нищо подобно не бе хрумвало на майката на Блу. Вирджиния Бейли разбираше от договори за ядрено разоръжаване и международни търговски съглашения, но понятие нямаше какво означават истински дом, уют и грижа за собствената си дъщеря.
– Не смятате ли, че той е малко пораснал за това? – попита Блу плахо.
– Да. Твърде е пораснал. Можеш да ми говориш на „ти". – Краищата на дългите й коси се спуснаха върху плетениците на блузата. – Вече не съм толкова ужасна личност. Или поне не сега.
– Не приличаш на ужасна личност.
– Навярно си мислиш, че не е трябвало да правя това, но както виждаш, нямаше какво да губя.
– При все това да скриеш истинската си самоличност и да се промъкнеш с измама в дома му, не е най-добрият начин да се сдобриш със сина си. Ако това е целта ти.
Жената обгърна още по-плътно коленете си.
– За това е твърде късно. Просто исках да ремонтирам този дом за него и да си тръгна, преди той да разбере, че аз съм била неговата икономка госпожа 0'Хара. – Засмя се неловко и вдигна глава. – Аз съм Ейприл Робилард. Дори не се представих. Навярно ситуацията е доста неудобна за теб.
– Не чак толкова, колкото би трябвало. Аз изпитвам нездраво любопитство към живота на другите хора. – Забеляза, че бледите страни на Ейприл леко порозовяха, затова продължи да говори: – Не си купувам жълти вестници, но ако видя в пералното помещение някой забравен, съм готова да прескоча през гърбовете на чакащите, за да го докопам.
Ейприл се засмя немощно.
– Човек наистина изпитва някакво извратено удоволствие да чете за несполуките и трагедиите на другите, нали?
Блу се усмихна.
– Искаш ли да ти донеса нещо? Чаша чай? Някакво питие?
– Би ли… би ли поседяла с мен за минутка? Липсва ми женска компания. Мъжете, с които работя, са страхотни, но все пак са мъже.
Блу усещаше, че на Ейприл никак не й е лесно да моли за помощ, и отлично я разбираше. Затова седна до нея, вдъхна миризмата на свежо рендосано дърво и поведе разговор на неутрална тема.