***
Когато колата излезе на магистралата, Блу наруши напрегнатата тишина.
– Няма да я лъжа. Когато ме попита какъв е цветът на роклите на шаферките, ще й кажа истината.
– Няма шаферки, така че няма и проблем – процеди язвително младият мъж. – Ще избягаме в Лас Вегас.
– Всеки, който ме познава, знае, че никога не бих избягала в Лае Вегас.
– Тя не те познава.
– Обаче се предполага, че ти ме познаваш. Да се ожениш в Лае Вегас, е все едно да признаеш пред света, че си твърде мързелив и неорганизиран, за да измислиш нещо по-добро. Аз съм твърде горда за подобна безвкусица.
Той пусна радиото на максимум, за да заглуши гласа й. Блу мразеше да греши за хората, особено за мъжете, затова не можеше да подмине безсърдечието му по отношение на смъртно болната му майка. Напук на него, намали отново звука.
– Винаги съм искала да отида на Хаваите, но досега не можех да си го позволя. Мисля, че ще е супер да се оженим там. На плажа на някой тузарски курорт по залез-слънце. Радвам се, че си намерих богат съпруг.
– Ние няма да се женим.
– Именно – тросна се тя. – И точно заради това не искам да лъжа майка ти.
– Ти на заплата ли си при мен, или не? Младата жена се изправи.
– На заплата ли съм? Да го обсъдим.
– Не сега – озъби й се той. Изглеждаше толкова ядосан, че тя реши временно да замълчи. Минаха покрай изоставена памучна фабрика, затънала в плевели, сетне покрай добре поддържан парк със сглобяеми къщи и игрище за голф и плакат, рекламиращ караоке в петък вечер. Тук-там върху стар плуг или колело от каруца се мъдреше по някоя пощенска кутия. На Блу й писна да мълчи и реши да предприеме подмолна атака срещу личния живот на самозвания си годеник.
– След като сме сгодени, не смяташ ли, че е време да ми разкажеш за баща си? Пръстите му стиснаха по-силно волана.
– Не.
– Аз съм много добра в сглобяване на пъзели.
– Ами тогава ги разглоби.
– Трудна работа. След като ми бръмне някоя идея в главата… Дийн й метна кръвнишки поглед.
– Не говоря за баща си. Нито с теб, нито с когото и да било. Тя поспори малко със себе си, преди да продължи:
– Ако наистина искаш да запазиш в тайна самоличността му, най-добре е да престанеш да надяваш онази каменна маска всеки път, когато по радиото пуснат песен на Джак Пейтриът.
Той отпусна пръсти и забарабани малко прекалено нехайно по волана.
– Твърде много драматизираш. Известно време баща ми беше барабанист в състава на Пейтриът. Това е всичко.
– Антъни Уилис е единственият барабанист в състава. А тъй като е чернокож…
– Май не си запозната добре с историята на рока, бейби. Почти през цялото турне на „Юнивърсъл Оменс" Уилис беше със счупена ръка и го заместваше друг.
Дийн може и да казваше истината, но на Блу някак си не й се вярваше. Ейприл не криеше рокендролското си минало, а освен това бе забелязала как и двамата застинаха, когато по радиото прозвуча „Сбогом, до утре". От самата мисъл, че Дийн може да е син на Джак Пейтриът, й се зави свят. Още от десетгодишна си падаше по рок звездата. Където й да живееше, навсякъде влачеше със себе си албумите му и изрезките от вестници с негови снимки, прилежно залепени в една училищна тетрадка. Баладите му й помагаха да не се чувства толкова самотна.
Крайпътната табела оповестяваше, че наближават Гарисън. Втора табела под нея допълваше, че градът се продава и всеки заинтересуван купувач трябва да се свърже с Нита Гарисън. Блу се изви рязко на седалката, докато отминаваха.
– Видя ли това? Как е възможно някой да продава цял град?
– Преди време продадоха един в Евау – сви нехайно рамене Дийн.
– Да, прав си. А помниш ли, че Ким Бейсинджър купи онзи малък град в Джорджия? Все забравям, че това е Югът. Тук се случват най-различни идиотщини, които другаде са немислими.
– Запази сантименталностите за себе си – промърмори младият мъж.
Минаха покрай погребален дом в стил гръцки неокласицизъм и църква. Повечето от потъмнелите от времето сгради от кафяв пясъчник в центъра на градчето, състоящо се от три квартала, явно бяха построени в началото на двайсети век. От двете страни на широката главна улица имаше паркинг с коли, паркирани диагонално. Блу видя ресторант, аптека, магазин за дрехи и вещи втора употреба и пекарна. От рогата на препарирана еленска глава, близо до вратата на антикварния магазин „Таванът на леля Мъртъл" висеше табелка с надпис „Отворено". От другата страна на улицата се простираше парк със стари дървета, в който имаше квадратен часовник с циферблати от всяка страна и лампи с бели глобуси, кацнали върху черни чугунени стълбове.
Дийн спря пред аптеката.
Блу не вярваше особено на приказките му, че е на заплата при него, и се запита дали ще може да си намери работа в толкова малък град.
– Забеляза ли нещо странно? – попита, когато той угаси двигателя.
– Освен теб?
– Няма нито едно заведение за бързо хранене. – Огледа занемарената, но излъчваща особен старинен чар главна улица. – По магистралата също не видях нито един ресторант от някоя от веригите. Това място не е голямо, но все може да побере един магазин за авточасти или зала за електронни игри. Къде са се дянали всички те? Ако махнеш колите от улиците и пренебрегнеш дрехите, ще е доста трудно да разбереш коя година сме.
– Интересно, че спомена дрехите. – Той огледа черните й спортни панталони и камуфлажната тениска. – Предполагам, че не си прочела бележката с дрескода за новата ти работа.
– Онова листче с тъпни? Изхвърлих го.
Едно женско лице цъфна на прозореца на фризьорския салон „Модни прически и спа център" в съседство с аптеката. В застрахователната агенция на отсрещната страна на улицата иззад плакат, съобщаващ за църковна благотворителна разпродажба, надничаше олисяващ мъж. Блу си представи как от всеки прозорец на отсрещната страна на улицата щръква по някоя човешка глава. В един толкова малък град новината за пристигането на прочутия им съсед се е разпространила за броени минути.
Блу влезе след Дийн в аптеката, като ситнеше на почтително разстояние зад него, което още повече го вбеси, при все че сам си го бе изпросил с поведението си. Той изчезна в задната част на магазина, а спътницата му отиде да поговори с касиерката. Както и очакваше, в града нямаше работа за нея.
В аптеката нахлуха две жени – едната бяла, а другата чернокожа. След тях се появи и мъжът от застрахователната агенция, следван от по-възрастна жена с мокра коса. Процесията завършваше кльощав младеж с пластмасов бадж, идентифицирайки го като Стив.
– Ето го там – обяви застрахователят.
Всички проточиха вратове и се вторачиха в Дийн. В този миг в аптеката влетя една жена в розов делови костюм. Високите токчета на тъмносивите й обувки потракваха върху пода. На вид изглеждаше връстница на Блу – твърде млада, за да е с толкова лак по косата. Всъщност Блу беше последната, която би критикувала чуждите прически. Тя самата щеше да се подстриже, ако не й се беше наложило толкова внезапно да напусне Сиатъл. Тъкмо пристъпваше към щанда с козметика, когато жената възкликна, произнасяйки името на
Дийн с благоговейно дихание:
– Дийн! Току-що чух, че си пристигнал във фермата. Бях тръгнала да те поздравя за добре дошъл, но по пътя разбрах, че си тук.
Блу вдигна глава точно навреме, за да види как равнодушното изражение на Дийн се смени с любезна усмивка. Явно бе познал новодошлата.
– Моника, радвам се да те видя. – Държеше в ръце ножици за маникюр, анкерпласт и пакет с нещо, което приличаше на силиконови стелки за стъпала. Никакви презервативи.
– Господи, градът прилича на пчелен кошер! – възкликна Моника. – Всички чакаха появата ти. А госпожа Сюзън О'Хара е направо невероятна, нали? Хареса ли ти какво е направила с къщата?
– Да, невероятна е.
Моника го изпиваше с очи, сякаш беше ледена чаша със сладък чай.
– Надявам се, че ще останеш за известно време.
– Не съм сигурен. Зависи от няколко неща.
– Но не можеш да си тръгнеш, преди да се запознаеш с най-влиятелните личности в Гарисън. С удоволствие ще организирам малък коктейл в твоя чест, за да те представя на всички заяви Моника, като сключи собственически пръсти около ръката му. – Направо ще се влюбиш в нашия град.