– Има прекрасни големи, невинни очи, но в същото време излъчва особена сексуалност – рече Ейприл.
Неприлични детски стихчета…
– Не е красавица – продължи тя, – но е… нещо много по – добро. Не зная как да го кажа. Във всеки случай тя самата не подозира какво притежава.
– По-скоро е ходеща напаст – изтърси Дийн, преди да си спомни, че трябваше да е сразен от прелестите на Блу. – Само защото съм влюбен, не означава, че съм сляп. Всъщност най-силно ме привличат нейната оригиналност и независим дух. Не й пука много за мнението на околните.
– Да, забелязах го.
Той грабна мотиката и посече яростно няколко плевела около розовия храст. Знаеше, че са рози, защото имаше няколко разцъфтели.
– Сигурно си чул за сестрите Мофат – заговори Ейприл. Мотиката се удари в камък.
– Няма как да не чуя. Има го във всички новинарски емисии.
– Предполагам, че дъщеря й ще живее със сестрата на Марли. Бог знае, че Джак няма да си мръдне и пръста за нея, просто ще напише чек.
Дийн захвърли мотиката и отново хвана лопатата. Тя се заигра с една от гривните си.
– Надявам се, че вече си разбрал, че не е много добра идея да ме изхвърлиш оттук, ако искаш да прекараш лятото поне в прилично удобство. След три или най-много четири седмици ще изчезна завинаги от живота ти.
– Същото каза и през ноември, когато се появи на мача с „Чарджърс".
– Това повече няма да се повтори.
Дийн пак заби лопатата в земята, но бързо я измъкна. Днес Ейприл бе последната капка, която преля чашата. Трудно беше да свърже нейната ефективност с онази надрусана жена, която постоянно зарязваше детето си.
– Защо трябва да ти вярвам сега?
– Защото ми дойде до гуша да живея с вина. Ти никога няма да ми простиш, а аз повече няма да те моля. След като приключа с ремонта, ще се махна.
– Защо го правиш? Защо е това шибано шоу?
Ейприл сви рамене отегчено – последната жена в бара, след като е свършила веселбата.
– Мислех си, че ще е забавно, това е всичко.
– Хей, Сюзън! – Господин Надървеният електротехник надникна иззад ъгъла. – Може ли да дойдеш за минута?
Дийн изрови поредния камък, докато тя се отдалечаваше. Сега, след като се увери с колко много задачи се беше нагърбила майка му, разбра, че ще навреди повече на себе си, отколкото на нея, ако я накара да си тръгне. Винаги можеше да се прибере в Чикаго, но мисълта, че Ейприл ще го изгони от собствения му дом, засядаше като рибена кост на гърлото му. Никога от никого не беше бягал, особено от майка си. Но в същото време не понасяше дори мисълта да живее сам с нея, дори на няколкостотин акра земя. Затова оставането на Блу тук беше необходимост, а не просто мимолетна прищявка.Тя беше буферът между него и майка му.
Дийн си представи главата на Блу и с един ловък удар посече магарешкия бодил. Лъжата й за Ейприл прехвърли всички възможни граници. При все че бе срещал в живота си доста манипулативни жени, никога не бе попадал на толкова безочлива. Но преди да се разправи с нея, ще я остави да поври в собствения си сос.
Когато дърводелците свършиха с работата си за деня, Дийн почти беше разчистил плевелите от основата на къщата, при това, без да изкорени божурите, които най-сетне започна да разпознава. Рамото го болеше зверски, но твърде дълго беше безделничил, затова не му пукаше. Хубаво беше отново да се пораздвижи и да свърши нещо полезно.
Когато излезе от бараката за инструментите, от кухненския прозорец до ноздрите му достигна миризмата на нещо вкусно. Явно Блу бе решила да се развихри в кухнята, но Дийн нямаше намерение да участва в уютна вечеря, включваща майка му, тъй като нито за миг не се съмняваше, че Блу я е поканила.
На път за къщата внезапно си спомни за смъртта на Марли Мофат и единайсетгодишната й дъщеря, която оставаше сираче. Неговата природена сестра. Мисълта му се струваше нереална. Дийн много добре помнеше чувството да си сираче. И поне едно беше дяволски сигурно: по-добре горкото хлапе да се погрижи само за себе си, защото Джак Пейтриът нямаше да го стори.
7.
Райли Пейтриът живееше в Нашвил, Тенеси, в бяла тухлена къща с шест колони, бели мраморни подове и блестящ бял мерцедес-бенц в гаража. В дневната върху белия килим бяха разположени бял роял и два бели дивана. На Райли не й бе позволено да влиза в дневната, откакто на шест години разля върху килима гроздов сок.
И макар че сега момичето беше на единайсет, майка й никога нищо не забравяше и не прощаваше – не само гроздовия сок, но и много други неща – а сега вече беше твърде късно. Преди десет дни пред очите на множество свидетели Марли Мофат се облегнала на счупеното перило и паднала в река Къмбърланд от горната палуба на стария параход „Олд Глори". За нещастие, падайки във водата, тя си ударила главата, било нощ и я открили, когато вече било твърде късно. Ава, десетмилионната аи рак[11] на Райли, я събуди, за да й съобщи тъжната новина. Сега, седмица и половина по-късно, Райли бягаше от къщи, за да намери брат си. При все че беше изминала само пресечка от дома си, тениската й беше залепнала за гърба и тя смъкна ципа на пухкавото си розово яке. Бледолилавите й панталони от рипсено кадифе бяха дванайсети размер, за пълни фигури, но пак й бяха тесни. Братовчедката й Тринити носеше осми, за слаби фигури, но само костите на Райли бяха по-голям номер. Тя премести тежката раница в другата ръка. Багажът й щеше да тежи много по-малко, ако беше оставила у дома албума с изрезки, но не можеше да го направи.
Къщите на улицата, където живееше Райли, бяха разположени доста надалече от шосето, някои зад високи огради, затова нямаше тротоари, но уличните лампи светеха и момичето се стараеше да ги избягва. Не че някой щеше да я търси. Краката я засърбяха и тя се опита да ги почеше през панталона, но само я засърбяха още повече. Когато видя червената раздрънкана кола на Сал в края на следващата пресечка, целите й крака вече пламтяха.
Като пълен тъпак, той беше паркирал под една улична лампа и пушеше нервно цигара. Щом я видя, се заозърта трескаво, сякаш очакваше всеки момент да се появи полицията.
– Давай мангизите – заповяда й, когато Райли приближи до колата.
Райли не искаше да останат под лампата, където от всяка минаваща покрай тях кола можеха да ги видят, но щеше да е по-бързо, ако даде парите, вместо да спори с него. Райли мразеше Сал. В свободното си време той работеше в озеленителната фирма на баща си, откъдето тя го познаваше, но не го мразеше заради това. Повдигаше й се от него, защото се чешеше по слабините, когато си мислеше, че никой не го гледа. Освен това плюеше и говореше мръсотии. Но той беше на шестнайсет и откакто преди четири месеца взе шофьорска книжка, момичето му плащаше, за да я кара с колата. Той беше скапан шофьор, но докато не навършеше необходимата възраст, Райли нямаше друг избор.
Тя извади парите от предния джоб на зелената си раница.
– Сто долара сега. Останалото, след като стигнем до фермата. – Беше гледала доста стари филми и знаеше как трябва да се действа с подобни типове.
Гаднярът имаше такъв вид, сякаш искаше да грабне раницата й и да духне, но нямаше да има голяма полза, защото тя бе скрила остатъка от парите в чорапа си. Сал преброи парите, което Райли сметна за доста грубо от негова страна. Според нея да се държи така в нейно присъствие беше все едно да я нарече в очите лъжкиня и мошеничка. Най-сетне той пъхна парите в джоба на джинсите си.
– Ако моят старец разбере за това, ще ме съдере от бой.
– От мен нищо няма да научи. Ти си единственото дрънкало.
– Ами Ава?
– Тази вечер Питър ще остане при нея. Тя нищо няма да забележи.
Ава, германската аи рер на Райли, беше пристигнала преди два месеца от Хамбург. Питър беше нейно гадже и двамата постоянно се чукаха. Докато майката на Райли беше жива, Ава не позволяваше да води Питър у дома, но сега, когато майка й бе мъртва, той почти всяка вечер преспиваше у тях. Ава щеше да открие, че Райли я няма, чак на закуска, а дори и тогава можеше да не разбере, защото утре нямаше да ходят на училище заради конференцията на учителите по случай края на годината. А и Райли бе залепила една бележка на вратата на стаята си, в която пишеше, че я боли стомахът и да не я будят.
11
Домашна помощничка, чужденка, която работи за семейството и живее в дома като част от него. Най-често поема грижата за децата и домакинството. – Бел. прев.