Кожата между краката й пламтеше, а гърдите й изгаряха. Ако вървеше в правилната посока, досега трябваше да е видяла табелата. Раницата й ставаше все по-тежка и тя се принуди да я свали и да я влачи. Ако умре тук, някой вълк може да изяде лицето й, преди да я намерят, и тогава никой нямаше да знае, че това е била тя – Райли Пейтриът.
Още не бе стигнала до билото на хълма, когато видя металната табела. КАЛАУЕЙ РОУД. Стрелката сочеше нагоре. Асфалтът на планинския път беше изронен отстрани и тя се спъна. Панталоните й се скъсаха и Райли отново се разплака, но събра сили да стане. Това шосе не беше право като другите, а със завои, които я плашеха, защото не знаеше на какво ще се натъкне зад следващия.
Вече почти не я интересуваше дали ще умре, но не искаше някой вълк да изяде лицето й, затова продължи да върви. Накрая се изкачи на билото. Опита се да погледне надолу, може би ще успее да види фермата, ала беше прекалено тъмно. Когато започна да се спуска, палците й се притискаха болезнено в предницата на маратонките. Накрая гората се разреди и тя видя телена ограда. Студеният вятър бръснеше страните й, но беше потна под розовото пухкаво яке. Струваше й се, че е извървяла поне сто и петдесет километра. Ами ако е подминала фермата и дори не е разбрала?
В подножието на хълма видя някакъв тъмен силует. Вълк? Сърцето й бясно заби. Момичето замря. Имаше чувството, че скоро ще се съмне, но още не се беше развиделило. Тъмният силует не помръдваше. Райли пристъпи предпазливо напред, после направи още една крачка и когато приближи, видя, че това е стара пощенска кутия. Отстрани беше написано нещо, но беше твърде тъмно, за да различи буквите. А и едва ли ще е името на брат й, защото хора като него и баща й криеха от останалите къде живеят. Все пак това навярно беше неговата ферма и тя зави в тази посока.
Тук пътят беше още по-разбит – само чакъл без асфалт, а големите дървета от двете страни още повече сгъстяваха мрака. Тя отново падна и дланите й се ожулиха от чакъла. Най-накрая зад един завой дърветата съвсем оредяха и Райли видя къщата, но прозорците не светеха. Нито един. В тяхната къща в Нашвил имаше специално устройство, което включваше лампите, ако приближеше крадец. Щеше да е хубаво и в тази къща да има такова устройство, но в това затънтено място едва ли бяха чували за подобни неща.
Нарами раницата и приближи. Видя още сгради. И нещо като обор. Трябваше да помисли какво ще прави, ако всички спят. Майка й мразеше да я будят прекалено рано. Сигурно и брат й също не беше от ранобудните. Ами ако той изобщо не беше тук? Ако все още беше в Чикаго? Това бе едно от нещата, за които се стараеше да не мисли.
Трябваше да намери място, където да дочака утрото. Боеше се да влезе в обора, затова огледа къщата и бавно тръгна по пътеката, водеща към нея.
8.
Първите плахи утринни лъчи се процеждаха през дантелените завески на малкото прозорче над главата на
Блу. Още беше рано да става, но тя имаше глупостта да изпие голяма чаша с вода преди лягане, а в циганския фургон, въпреки уютното му очарование, нямаше тоалетна. Младата жена никога досега не бе нощувала на по-удивително място. Все едно да заспиш във вълшебна приказка, в която накрая се появява дивият русокос цигански принц и те понася във вихрен танц около огъня.
Не можеше да повярва, че го сънува. Наистина Дийн беше тъкмо от мъжете, способни да събудят най-дръзките и скандални женски фантазии, но не и у такава реалистка като нея. Още от вчера сутринта усещаше присъствието му по един особено натрапчив начин и трябваше час по-скоро да се стегне и отърси от мислите за него…
Голите дъски на пода охладиха ходилата й. Тя спа, облечена с оранжева тениска с надпис „Боди Бай Биър" и тъмнопурпурен клин за курс по йога, боядисан със стара източна техника, нито веднъж и не помирисал въпросния курс, но затова пък страшно удобен. След като нахлузи джапанките, младата жена излезе от фургона. Отвън царяха покой и тишина, нарушавани единствено от птичите песни – никакво дрънчене на контейнери за боклук, вой на сирени или пронизващи клаксони на товарни камиони, опитващи се да се разминат. Блу се отправи към къщата и влезе през страничната врата. На утринната светлина белите кухненски шкафове и яркочервените им дръжки проблясваха на фона на новия барплот. Не сядай под ябълката…
Снощи, преди да си легне, Дийн беше опънал черни полиетиленови платна пред вратите на всички бани, затова тя предпочете тоалетната на долния етаж, скрита под стълбата. Както и всичко останало в къщата, помещението беше проектирано специално за него, с висока мивка и частично повдигнат таван, за да не се налага той да се навежда. Блу се запита дали бе забелязал специалните грижи на майка си. Или може би тя просто е изпълнила неговата поръчка.
Докато кафето се вареше, тя извади няколко чаши от още неразопакованите кашони с новите кухненски съдове и прибори. Чакаха боята в кухнята да изсъхне, за да ги подредят. Чистите чинии върху новия барплот й напомниха за снощната вечеря с Ейприл. Дийн се извини и излезе, като каза, че имал да свърши някаква работа. Блу не се съмняваше, че тази работа включва блондинка, брюнетка и някоя червенокоса хубавица. Отвори вратата на хладилника, за да извади млякото, и видя, че Дийн бе омел по-голямата част от остатъците от скаридите по креолски. Явно сексът бе събудил апетита му.
Напълни мивката с вода, за да измие няколко чинии за закуската. Белите купи бяха украсени с червени ивици по ръбовете, а върху чашите бяха изрисувани гроздове яркочервени череши. Тя си наля кафе, добави няколко капки мляко и се запъти към предната част на къщата. Когато стигна до трапезарията, се спря на прага. Миналата нощ Ейприл й каза, че смята да поръча да украсят стените с фрески с местни пейзажи и попита Блу дали е рисувала подобни неща. Блу отвърна, че не е, но не беше съвсем вярно. Беше рисувала немалко фрески – домашни любимци върху стените на стаите за отдих, фирмени емблеми в офиси, избрани цитати от Библията върху кухненски стени – но отказваше да рисува пейзажи. Преподавателите й в колежа бяха критикували прекалено остро нарисуваното от нея в часовете, а тя ненавиждаше всичко, което я караше да се чувства некадърна.
Излезе през предната врата. Отпи от кафето и слезе по стълбите, докато се любуваше на мъглата, стелеща се над долината. Извърна се, за да проследи ятото птици, кацнали върху покрива на обора, и подскочи рязко, разплисквайки кафето върху китката си. В ъгъла на верандата спеше, свито на кълбо, някакво дете.
Момичето беше на около тринайсет години, макар че още не бе изгубило детската си пухкавост, така че можеше и да е по-малко. Беше облечено в мръсно розово яке с логото на „Джуси" и кални бледолилави панталони от рипсено кадифе, скъсани на коляното. Блу облиза кафето от китката си. Непокорните къдрави кестеняви къдрици на детето се бяха разпилели върху пълничката изцапана буза. Спеше в неудобна поза, подпряло гръб на тъмнозелената раница, напъхана в ъгъла на верандата. Имаше мургава кожа, дръзко извити тъмни вежди и прав нос, който изглеждаше малко голям върху кръглото детско лице. Лакираните със син лак нокти бяха изгризани почти до живеца. Но въпреки мръсотията, дрехите на момичето изглеждаха скъпи, както и маратонките. Всичко в него издаваше, че живее в голям град, което означаваше, че още една скитница се е появила във фермата на Дийн.
Блу остави чашата си и се приближи до момичето. Наведе се и докосна леко ръката му.
– Здравей – прошепна младата жена.
Детето подскочи и отвори очи с топлия цвят на карамел.
– Не се бой – заговори Блу, опитвайки се да го успокои. – Добро утро. Момичето се надигна и седна.
– Аз… аз нищо не съм повредила. – Гласът му, дрезгав от съня, прозвуча с мек южняшки акцент.
– Тук няма какво да повредиш.
– Аз не биваше… да заспивам – избъбри детето, като се опита припряно да отметне косата от лицето си.
– Не си избрала много удобно легло. – Момичето изглеждаше прекалено изплашено и Блу реши да не избързва с въпросите. – Искаш ли да закусиш?