– Много красива рисунка.
– На Тринити е по-хубава – въздъхна Райли. – Тя е по-старателна и точна.
– В изкуството старанието и точността невинаги са най-важни – увери я Блу.
– Мама казва, че е много важно да си старателен и точен. Или… обичаше да го казва.
– Съжалявам за майка ти – промълви Блу тихо. – Сигурно ти е много тежко, нали? Райли потърка с пръст едно от изпъкналите сърца върху корицата.
– Тринити ми е братовчедка. Тя също е на единайсет и е много красива. Леля Гейл е нейна майка.
– Обзалагам се, че Тринити много ще се разтревожи, когато разбере, че те няма – обади се Дийн.
– О, не – поклати глава момичето. – Тринити ще е доволна. Тя ме мрази. Смята ме за чудачка.
– А ти чудачка ли си? – поинтересува се Блу.
Дийн не смяташе, че е нужно да задълбават по темата, но Блу пренебрегна злобния му поглед.
– Предполагам – рече Райли унило. Блу засия.
– Аз също. Не е ли жестоко? Чудаците са единствените наистина интересни хора, не смяташ ли? Всички останали са толкова скучни. Например Тринити. Може и да е красива, но е скучна, права ли съм?
Райли примигна сепнато.
– Такава е – призна. – Говори само за момчета.
– Пфу! – Блу изкриви гнусливо лице, може би прекалено гнусливо.
– Или за дрехи.
– Още по-гадно!
– Виж ти кой го казва – промърмори Дийн.
Но вниманието на Райли бе изцяло завладяно от Блу.
– Или за това, че трябва да повръщаш, след като се наядеш, за да не надебелееш.
– Сигурно се майтапиш. – Сега Блу смръщи малкия си остър нос. – И откъде знае подобни неща?
– Повръщането е много важно за леля Гейл.
– Ясно. – Блу стрелна с поглед Дийн. – В такъв случай предполагам, че и леля Гейл е много скучна.
– Абсолютно. Винаги, когато ме види, ми казва: „Прегръдчица, прегръдчица!", и ме кара да я целувам, но всичко е преструвка. Тя също смята, че съм дебела чудачка. – Райли подръпна краищата на тениската си, опитвайки се да прикрие малкото руло плът, надиплено над колана на панталоните.
– Жал ми е за такива хора – отсече Блу убедено. – Хора, които винаги съдят другите. Моята майка, много, много влиятелна жена, ме е научила, че не можеш да постигнеш нищо изключително, ако си губиш времето да критикуваш недостатъците на околните само защото те не изглеждат или не се държат така, както ти смяташ, че би трябвало.
– Майка ти… ами тя… жива ли е?
– Да. Сега е в Южна Америка и помага да се защитят невинни момичета – отвърна Блу и изражението й помръкна.
– Това не звучи никак скучно! – заяви Райли ентусиазирано.
– Тя е невероятна жена.
Да, невероятна жена, няма що, помисли си Дийн, която е изоставила единственото си дете да бъде отглеждано от непознати. Поне Вирджиния Бейли не е прекарвала нощите си пияна и дрогирана или в леглата на рок звезди.
Блу стана и заобиколи Дийн, за да вземе мобилния си телефон от масата.
– Ще те помоля да направиш нещо за мен, Райли. Разбирам, че не искаш да дадеш телефонния си номер на Дийн и това е твое право. Но смятам, че трябва да се обадиш на Ава и да й кажеш, че си добре. – Подаде й телефона.
Райли го погледна, но не помръдна.
– Моля те, обади се.
Блу може и да приличаше на бегълка от вълшебно царство, но когато се налагаше, можеше тутакси да се преобрази в строг сержант по строева подготовка и Дийн не се изненада особено, когато Райли взе телефона и набра номера.
Блу седна до момичето. Минаха няколко секунди.
– Здравей, Ава, аз съм. Райли. Добре съм. За мен се грижат възрастни познати, така че не се тревожи. Поздрави Питър. – Затвори и подаде телефона на Блу. Очите й, бездънни кладенци на отчаянието, се извърнаха към Дийн.
– Искаш ли… да разгледаш албума ми?
Младият мъж не желаеше да наранява това чувствително дете, пробуждайки у него напразни надежди.
– Може би по-късно – отвърна рязко. – Сега имам друга работа. – Погледна към Блу. – Прегърни ме, преди да си тръгна, скъпа.
Тя покорно се изправи. За пръв път, откакто се познаваха, изпълняваше молбата му. Появата на Райли бе осуетила плановете му да й натрие добре носа заради лъжата й за Ейприл, но само временно. Дийн отиде в средата на фургона, за да не удари главата си в тавана. Тя го прегърна през кръста. Той се замисли дали да не се възползва и да й се понатисне малко, ала тя сякаш предугади намерението му и го ощипа силно през тениската.
– Оох!
Блу го дари с невинна усмивка и се отдръпна.
– Тъгувай за мен, красавецо.
Той я прониза с кръвнишки поглед, потърка ощипаното място и излезе от фургона.
Щом се отдалечи достатъчно, бръкна в задния си джоб и извади телефона, който Блу незабелязано бе пъхнала там. Прерови менюто, набра отново последния номер и се свърза с гласовата поща на застрахователна компания в Чатануга.
Хлапето не беше глупаво. '
Щом като така и така разполагаше с телефона на Блу, Дийн набра номера на гласовата й поща и въведе паролата, която преди няколко дни я бе видял да набира. Тя не си бе дала труда да изтрие гласовите съобщения и той с интерес прослуша това от майка й.
Междувременно във фургона Райли прибра обратно албума в раницата.
– Не знаех, че вие двамата сте гаджета – промърмори тя. – Помислих те за чистачката или нещо подобно.
Блу въздъхна. Дори едно дете на единайсет години разбираше, че Блу Бейли и Дийн Робилард са от два различни свята и тя не е достойна за такъв като него.
– Той много те харесва – с копнеж пророни момичето.
– Просто скучае.
Ейприл надникна през вратата.
– Забравих нещо в малката къща. Искате ли да дойдете с мен, за да го взема? Една хубава разходка ще ни се отрази добре.
Блу все още не беше успяла да си вземе душ, но да се държи Райли по-далеч от Дийн, й се стори добра идея, а тя подозираше, че тъкмо такова беше намерението на Ейприл. Освен това искаше да разгледа малката къща.
– Разбира се. Ние, чудачките, обичаме новите приключения.
– Чудачки? – повдигна вежди Ейприл.
– Не се тревожи – побърза да я увери Райли вежливо. – Ти си прекалено красива, за да си чудачка.
– Престани веднага! – нареди й Блу. – Не бива да сме предубедени към някого само защото е красив. Да бъдеш чудак, е душевно състояние. Ейприл притежава страхотно въображение. Тя също е един вид чудачка.
– Поласкана съм – рече по-възрастната жена сухо и се усмихна сковано на Райли. – Искаш ли да видиш моето тайно езеро?
– Имаш тайно езеро?
– Ще ти го покажа.
Райли грабна раницата и двете с Блу излязоха от фургона.
9.
Малката овехтяла къща на арендаторите се намираше зад ограда от разклатени дървени колове. Борови иглички покриваха ламаринения покрив, а паянтовата веранда се поддържаше от четири тънки извити колони. Бялата някога боя беше посивяла, а зелените дървени капаци на прозорците – избелели.
– Сама ли живееш тук? – полюбопитства Райли.
– Само през последните два месеца – обясни Ейприл. – Имам мезонет в Ел Ей.
Блу забеляза сребристия сааб с калифорнийски номер, паркиран в сянката на къщата, и реши, че модните стилисти печелят добри пари.
– А не те ли е страх нощем? – продължи Райли. – Ами ако някой маниак или сериен убиец се опита да те нападне?
Ейприл ги поведе към дървената веранда със скърцащ под.
– В живота има достатъчно реални поводи за тревоги. Шансовете точно тук да се домъкне сериен убиец са почти нищожни.
Мрежата на вратата беше откъсната в единия ъгъл. Ейприл не бе заключила и те влязоха във всекидневната с гол дървен под и два прозореца, закрити с износени дантелени завеси. Светлите правоъгълници върху тапетите с шарки на сини и бели рози издаваха местата, където някога са висели картини. Мебелировката в стаята беше крайно оскъдна: мек диван с небрежно метната покривка, изрисуван скрин с три чекмеджета и една маса, върху която имаше стара месингова лампа, празна бутилка от вода, книга и купчина модни списания.
– Арендаторите са живели тук допреди половин година. Аз се преместих веднага след като беше почистено – обясни Ейприл. Отиде в кухнята, която едва се забелязваше в дъното на всекидневната. – Докато си намеря бележника, може да поразгледате всичко наоколо.