– Вие нямате приятели в пресата – сряза я Блу, – и въобще никъде другаде, с изключение на
Райли, и само един Господ знае какво ви свързва. Изнудването е нож с две остриета. Ако не си държите устата затворена, ще разкажа на всички за онези документи, на които се натъкнах, когато ме накарахте да разчистя бюрото ви.
– За какви документи дрънкаш?
– Разписки за паричните преводи, които сте изпратили анонимно на семейство Олсън, когато са изгубили всичко в онзи пожар, фактурата за новата кола, която се е появила мистериозно пред дома на онази жена, когато съпругът й починал и тя е трябвало сама да се грижи за цял орляк деца, сметките за лекарства, платени по същия тайнствен начин на повече от десетина нуждаещи се семейства. Бих могла да продължа да изреждам списъка, но няма да го направя. Искате ли всички да узнаят, че злата вещица на Гарисън, Тенеси, има сърце по-меко от памук?
– Нямам представа какви ги плещиш – сопна се Нита и излезе от кухнята, като тропаше раздразнено по пода с бастуна.
Блу бе спечелила поредната битка със старата драка, но все пак изпече кекса. От всички хора, с които бе живяла младата жена през годините, Нита беше първата, която не искаше да се раздели с нея.
***
Същата нощ Дийн седеше със скръстени крака върху леглото на Блу, а кракът й бе преметнат през голото му бедро. Докато си отдъхваха от поредния див секс, той разтриваше стъпалото й, което се подаваше изпод чаршафа. Когато стигна до извивката на ходилото, тя простена.
Ръката му застина.
– Няма пак да повърнеш отгоре ми, нали?
– Това беше преди три дни. – Блу размаха стъпало, подканвайки го да продължи със заниманието си. – Знаех си, че нещо не беше наред с онези скариди от „При Джоузи", но Нита твърдеше, че били съвсем пресни.
Дийн притисна по-силно палец върху извивката на ходилото.
– И ти прекара цялата нощ с глава, завряна в тоалетната, или лазейки по коридора, за да се грижиш за онази властна старица. Бих искал поне веднъж да вдигнеш телефона и да ме помолиш за помощ.
Тя се престори, че не е забелязала саркастичните нотки в гласа му.
– Всичко беше под контрол и нямаше смисъл да те безпокоя.
– Страх те е, че ще проявиш слабост, ако помолиш за помощ? – Пръстите му замасажираха възглавничките на стъпалата й. – Животът невинаги е индивидуален спорт, Блу. Понякога трябва да разчиташ на отбора.
Не и нейният живот – той беше индивидуална игра от началото до края. Бореше се с притеснителната смесица от лошо предчувствие, отчаяние и паника. Беше изминал почти месец от първата им среща и вече бе време да продължи по пътя си. Портретът на Нита беше почти завършен, а и Блу нямаше да я остави сама и безпомощна. Преди няколко дни бе наела страхотна икономка – жена, отгледала шест деца, обръгнала към най-безочливи обиди. Нямаше защо да остава повече в Гарисън, ала все още не бе готова да напусне Дийн. Той беше любовникът на мечтите й: изобретателен, щедър, сладострастен. Не можеше да му се насити и тази вечер смяташе да забрави за всичко останало.
Погледът й се спря върху черните му боксерки „Енд Зоун".
– Защо си ги обул? Аз те харесвам гол.
– Забелязах. – Докосването му стана по-леко, когато откри вълшебното чувствително място под коляното й. – Ти си ненаситна. Това е единственият начин малко да си отдъхна.
Тя сведе очи към истинската „енд зоун".
– Очевидно Тор, богът на светкавиците, напълно се е възстановил.
– Почивката след първото полувреме определено приключи. – Дийн отметна чаршафа. – Обявявам началото на следващото.
***
Джак извади малкия пътнически сак от багажника на колата си, паркирана близо до обора. Отдавна не му се бе налагало сам да носи багажа си, но го правеше през последните две седмици, когато трябваше да напусне фермата за кратко пътуване до Ню Йорк или за по-продължително до Западното крайбрежие. Разписанието на поредното турне постепенно се очертаваше. Вчера беше одобрил маркетинг плановете, а днес засне рекламен клип за новия си албум. За щастие, окръжното летище беше достатъчно голямо, за да се приземи частният му самолет, затова можеше да излита и да каца без проблеми. С помощта на предания си пилот дори успяваше да се качва и слиза от колата си, без да го разпознаят.
Дийн трябваше да замине след месец за тренировъчния лагер на „Старс" и се съгласи дотогава Райли да остане във фермата. Това означаваше, че Ейприл отлагаше завръщането си в Ел Ей, а Джак знаеше, че синът му не беше във възторг от това. Изглежда, всички бяха готови да се жертват заради дъщеря му.
Наближаваше седем часът вечерта и работниците си бяха отишли. Джак остави сака до страничната врата и заобиколи къщата, за да провери дали електротехникът бе прокарал електрическия кабел за вентилаторите, монтирани на тавана на верандата. Стените и покривът бяха издигнати и го посрещна свежата миризма на прясно рендосани греди. Изведнъж до слуха му достигна слаб женски глас, толкова невинен, толкова сладостен и чист, че за миг си помисли, че му се причува и е само плод на въображението му.
Помниш ли, когато бяхме млади?
И се будехме само за да видим слънцето?
Бейби, защо не се усмихваш?
Дъхът му секна.
Зная, животът е жесток.
Ти го знаеш по-добре от мен.
***
Непознатата имаше глас на паднал ангел – невинност, бистра като роса, но докосната от преждевременно разочарование. Джак си представи белоснежни криле, леко зацапани по краищата, едва изкривен ореол. Певицата импровизираше с финалните тонове, вдигайки ги с октава, наблягайки на всяка нота. Изглежда, диапазонът й превъзхождаше хрипливия му рокаджийски баритон. Той тръгна след звуците на музиката и заобиколи верандата.
Тя седеше, подпряна на бетонната основа, скръстила крака, със старата му китара „Мартин" в скута. Отстрани се бе сгушило кучето. Детската пухкавост почти се бе стопила, лъскав кестеняв кичур галеше страната й. Както и той, тя лесно почерняваше и въпреки слънцезащитен крем, с който Ейприл настояваше да се маже, кожата й бе добила същия, тъмнокафяв загар като неговия. Райли бе съсредоточила всичките си усилия да свири вярно акордите и невероятно чистото й пеене изглеждаше почти само като фон.
Последните акорди на „Защо не се усмихваш?" заглъхнаха.
Райли, която все още не бе забелязала баща си, се обърна към кучето:
– Добре, сега какво искаш да ти изпея? Пъфи се прозина.
– Браво! Обичам това! – Прозвучаха встъпителните акорди на „Мрачен и мръсен", един от най-големите хитове на сестрите Мофат. Но в изпълнението на Райли непретенциозната кънтри мелодийка придоби неочаквана дълбочина. Джак долавяше оттенъци от блусарското мъркане на Марли и собствения си провлечен изговор, но гласът на дъщеря му беше своеобразен и неповторим. Тя бе наследила най-доброто и от двамата, пречупвайки го през своята призма. Пъфи най-сетне благоволи да го поздрави с жизнерадостен лай. Ръцете на Райли спряха по средата на акорда и той видя, че се смути и разстрои. Шестото чувство му подсказа да бъде по-внимателен.
– Изглежда, упражненията ти дават резултат. – Джак заобиколи купчината трески, които никой не си бе дал труда да почисти.
Момичето притисна по-силно китарата към гърдите си, сякаш се боеше, че ще й я вземат.
– Не очаквах да се прибереш преди полунощ.
– Домъчня ми за теб и се върнах по-рано.
Тя не му повярва, но това беше самата истина. Ейприл също му липсваше – повече, отколкото му се искаше. По някакъв перверзен начин дори тъгуваше по болезненото жегване, което го пробождаше всеки път, докато наблюдаваше как Дийн си играе с Райли, смее се с Блу и дори се препира с онази заядлива възрастта дама. Седна на земята редом с единственото дете, което имаше. Малкото момиче, което толкова неумело бе обикнал.
– Как се справяш с фа мажор?
– Добре.
Джак вдигна един гвоздей, паднал в тревата.