Бобри стисна устни.
– За съжаление, нямам кредитни карти.
– Не беше велика изненада.
– Преди няколко години най-безотговорно надвиших кредитния си лимит и оттогава нямам доверие на себе си – продължи тя, докато оглеждаше табелата на мотела. – Какво ще правиш с колата?
– Ще дам пари на момчето от охраната да я наглежда.
– Колко?
– Защо те интересува?
– Аз съм художник. Интересувам се от поведението на околните. Той спря колата.
– Предполагам, че засега петдесет долара ще са достатъчни. И още петдесет на сутринта.
– Супер – кимна тя и протегна ръка. – Договорихме се.
– Няма да пазиш колата.
Младата жена преглътна с усилие, толкова силно се бе сковало гърлото й.
– А защо не? Не се тревожи, аз спя много леко. Ще се събудя веднага, ако някой приближи твърде много.
– Нито ще спиш в нея.
– Само не ми казвай, че си един от онези гадни шовинисти, които си мислят, че една жена не може да свърши някоя работа толкова добре, колкото един мъж.
– По-скоро си мисля, че нямаш пари, за да си наемеш стая. – Той излезе от колата. – Ще те спонсорирам.
Тя навири малкия си остър нос и го последва.
– Не се нуждая от никакви спонсори.
– Нима?
– Имам нужда да ми позволиш да ти пазя колата.
– Няма да стане.
Явно се опитваше да го надхитри и Дийн не се изненада, когато тя започна да изрежда ценоразписа на портретите си.
– Дори като се включи цената за стаята и няколко хранения – заяви накрая, – си длъжен да признаеш, че си сключил изгодна сделка. Ще започна да те скицирам още утре сутринта на закуска.
Последното, от което се нуждаеше, беше още един негов портрет. Това, от което наистина имаше нужда, беше…
– Можеш да започнеш още от тази вечер – обяви младият мъж, докато отваряше багажника.
– Тази вечер? Сега… е ужасно късно.
– Едва минава девет.
В този отбор имаше място само за един куотърбек и това беше той.
Тя промърмори нещо под нос и зарови в багажника. Дийн извади куфара си и платнения тъмносин сак. Блу се пресегна през него, грабна едно от куфарчетата за инструменти, където бяха принадлежностите й за рисуване, и се затътри след него към входа на мотела, без да спре да мърмори.Дийн се договори с единствения портиер да надзирава колата му и се отправи към рецепцията. Бобри ситнеше чинно след него. Ако можеше да се съди по шумната музика, лееща се от бара, и по местните жители, които се изсипаха във фоайето, в съботните вечери „Мери Тайм Ин" се превръщаше в най-оживеното място в градчето. Дийн забеляза глави да се извръщат към него. Понякога му се удаваше за цели два поредни дни да остане незабелязан, но днес късметът не беше на негова страна. Неколцина от тълпата се блещеха открито насреща му. Всичко беше заради проклетата реклама „Енд Зоун". Дийн остави багажа до рецепцията.
Служителят, сериозен млад мъж, типичен представител на Близкия изток, го приветства любезно, но не го позна. Бобри го ръгна с лакът в ребрата и кимна към бара.
– Твои фенове – прошепна, сякаш той не бе забелязал двамата мъже, които се отделиха от тълпата и се насочиха към него. И двамата бяха на средна възраст, с наднормено тегло. Единият носеше хавайска риза, сбръчкана на дебелия му корем. Другият явно се гордееше с дългите извити нагоре мустаци и каубойските ботуши. – Време е да се захващам за работа – обяви Бобри с приповдигнат тон. – Ще се погрижа за всичко.
– Не, няма. Аз ще…
– Здравейте – заговори ги Хавайската риза и протегна ръка. – Надявам се да не се обидите, че ви досаждаме, но ние с приятеля ми Боуман се хванахме на бас дали не сте Дийн Робилард.
Преди Дийн да успее да отговори, Бобри се изпречи пред ръката му с дребничкото си тяло и заговори като картечница на някакъв чужд език, звучащ като кръстоска между сърбохърватски и идиш.
– Ах… този Дийн Роамалот, или как му беше името, явно е доста известен в Америка, тъй ли? Горкият ми съпруг… – Тя обви собственически пръсти около лакътя на Дийн. – Английският му е мн…го мн…ого льош и той почти не разбира. Но моят английски е много, много гут, да? Където и да идем, холата, хола като вас, отива при него и му викат Дийн Как-му-беше името. Но аз им казва: не, мой мъж в Амелика не известен. За туй пък известен в наша страна. Той мн…го известен… как секазва у вас? Полноуграф.
Дийн едва не се задави. Бобри се смръщи.
– Да? Казах нешто не как тляба? Той плави млъснишки филми.
Дийн явно сменяше самоличностите си с такава главоломна скорост, че направо му се зави свят. Но Бобри заслужаваше подкрепата му за титаничните си усилия – макар и погрешни – затова, като печен екипен играч, си надяна вежлива усмивка и се опита да се престори, че не знае бъкел английски.
Тя окончателно бе объркала двете застаряващи момчета и сега те се чудеха и маеха как да се измъкнат от конфузното положение.
– Ние… ъ… ами… Моля да ни извините. Помислихме…
– Няма стлашно – увери ги тя твърдо. – Не ни е за плъв път. Плетейки крака, нещастниците се отдалечиха.
Бобри го изгледа самодоволно.
– Толкова надарена и толкова ужасно млада. Е, сега не се ли радваш, че реших днес да остана с теб?
Дийн й даваше отличен за изобретателността, ала тъй като точно в този миг подаваше на служителя кредитната си карта, всичките й усилия да опази в тайна самоличността му отидоха на вятъра.
– Ще взема най-луксозния ви апартамент – обяви Дийн. – И една малка стаичка до асансьора за лудата ми спътница. Ако това е проблем, настанете я, до който и да е стар автомат за лед.
Персоналът на мотела беше отлично трениран и затова на служителя дори окото му не мигна.
– За съжаление, имаме много посетители и луксозният апартамент вече е зает.
– Апартаментът е зает? – измърмори Бобри провлечено. – Нима този ужас няма край?
Рецепционистът се вторачи с нещастно изражение в екрана на компютъра.
– Боя се, че са останали само две свободни стаи. Едната, предполагам, напълно ще ви удовлетвори, но другата е подготвя за ремонт.
– Дяволите да го вземат, тази дребничка жена няма да има що против да се настани там. Сигурен съм, че сте успели да изчистите всички кървави петна от килима. А и порнозвездите могат да спят навсякъде. Не се шегувам. Навсякъде.
Страхотно се забавляваше, но момчето беше прекалено добре обучено, за да си позволи дори една усмивка.
– Разбира се, ще ви направим отстъпка. Блу се облегна небрежно на плота.
– Напротив, вземете му двойно. В противен случай ще се обиди.
След като всичко бе уредено и Дийн увери служителя, че придружителката му обича да дрънка глупости, двамата се насочиха към асансьора. Щом вратите се затвориха, Бобри се втренчи в него. Светлозелените й очи излъчваха най-чиста невинност.
– Онези типове, които дойдоха при теб, знаеха истинското ти име. Нямах представа, че на този свят има толкова много гейове.
Той натисна копчето на асансьора.
– Истината е, че играя по малко в професионалната футболна лига със собственото си име. Не е нещо сериозно, само колкото да убия времето, докато не започна кариерата си в киното.
Бобри се престори на истински впечатлена.
– Брей! Не знаех, че можеш да се занимаваш несериозно с професионален футбол.
– Не се обиждай, но не ми приличаш на някой, който знае много за спорта.
– Все пак… Гей футболист? Трудно ми е да си го представя.
– О, ние сме цяла тайфа. Навярно една трета от НФЛ. – Дийн очакваше тя да го нарече лъжец и да го разобличи, но Бобри не бързаше да сложи край на играта.
– И като си помислиш само, че хората смятат спортистите за безчувствени – поклати тя възмутено глава.
– Изключенията потвърждават правилото.
– Забелязах, че ушите ти са пробити.
– Греховете на младостта.
– Искал си да се поизфукаш с парите си, нали?
– По два карата на всяко ухо.
– Само не ми казвай, че още ги носиш.
– Само понякога, когато си отдъхвам и се забавлявам. – Вратата на асансьора се отвори. Те тръгнаха по коридора към стаите си. Бобри имаше дълга крачка за толкова миниатюрна персона. Той не бе свикнал със заядливи жени, но пък и тя трудно можеше да се определи като жена, въпреки приятно оформения й малък бюст и упоритата му ерекция.