– Слушай, Джак. Чуй я. И той го стори.
Зная, животът е жесток.
Ти го знаеш по-добре от мен.
Райли забрави да смени акорда, но гласът й нито веднъж не трепна.
Бейби, защо не се усмихваш?
Бейби, защо не се усмихваш?
Бейби, защо не се усмихваш?
Бейби, защо не се усмихваш?
В парка цареше пълна тишина, а ехидните усмивки на момчетата от бандата се стопиха. Да слушаш как едно малко момиче пее тази песен за възрастни, би трябвало да е забавно, ала никой не се смееше. Изпълнението на Джак на тази песен се превръщаше в гневен изблик, във взрив на бунтарско противопоставяне. А интерпретацията на Райли беше като изстрадан вопъл на разбито сърце.
Тя завърши песента, като изсвири „фа" вместо „до". Толкова се бе съсредоточила да изсвири вярно акордите, че нито веднъж не погледна към слушателите, и се сепна, когато гръмнаха аплодисментите. Джак очакваше дъщеря му да побегне, ала тя пристъпи по-близо до микрофона и тихо обяви:
– Тази песен беше посветена на моята приятелка госпожа Гарисън.
Хората завикаха за бис. Дийн и Блу се усмихнаха. Райли стисна перцето между устните си и се върна. Без да я е грижа за авторските права или тайната, съпътстваща всяка нова песен на Джак Пейтриът, Райли запя „Плачи с мен", една от песните, върху които баща й работеше в малката къща. Джак направо щеше да се пръсне от гордост. След края на песента тълпата избухна в бурни аплодисменти и тя подхвана хита на сестрите Мофат „Мрачен и мръсен". Джак изведнъж осъзна, че изборът на песен по-скоро се основаваше на умението й да изпълнява вярно акордите, отколкото на предпочитанието й към музиката или текста.
Когато този път свърши песента, тя просто поблагодари и върна китарата, без да обръща внимание на настояването на публиката да пее още. Като всеки велик изпълнител, Райли беше достатъчно умна, за да си тръгне, когато слушателите искаха още.
Дийн се добра пръв до нея и застана като страж до сестра си, когато хората се скупчиха около нея, за да я поздравят. Момичето избягваше погледите на всички. Госпожа Гарисън имаше толкова самодоволен вид, сякаш тя беше пяла. Блу цялата сияеше, а Ейприл не спираше да се смее щастливо.
Райли не поглеждаше към баща си. Той си спомни имейла, който бе изпратил на Дийн, когато се опитваше да разбере защо дъщеря му крие толкова упорито, че може да пее.
Досети се сам, беше написал Дийн.
Тогава той реши, че Райли се бои да не изгуби обичта му, ако не пее достатъчно добре, но сега разбираше много по-добре дъщеря си. Тя отлично знаеше, че умее да пее, но искаше нещо съвсем различно.
Тълпата започна да се разотива, но все повече хора открито го зяпаха. Някой го снима. Една жена на средна възраст го приближи неуверено.
– И-извинете ме, но… Не сте ли Джак Пейтриът?
Дийн вече бе предугадил какво ще стане и се спусна към нея.
– Може би все пак ще го оставите на мира? Жената се изчерви.
– Не можах да повярвам, че е той. Тук, в Гарисън. Какво правите тук, господин Пейтриът?
– Градът е много приятен. – Погледът му се плъзна над главата й и той видя, че Нита и Блу пазят Райли.
– Джак е мой приятел. Отседнал е във фермата – обясни Дийн. – Това, което най-много му харесва в Гарисън, е възможността да остане сам.
– Естествено, разбирам.
Дийн успя да удържи на разстояние останалите любопитни зяпачи. Блу и Ейприл поведоха Нита към колата й. Дийн побутна Райли към баща й, а сетне изчезна. Не й остави друг избор, освен да застане до него. Момичето изглеждаше толкова притеснено, че сърцето на Джак се сви. Ами ако грешеше? Но нямаше време да гадае. Целуна я бързо по темето.
– Пя страхотно – заяви той. – Но аз искам да имам дъщеря, а не някаква тийнейджърска рок звезда.
Райли вдигна рязко глава. Джак затаи дъх. Очите й приличаха на две дълбоки езера на недоверие.
– Наистина ли? – едва чуто пророни тя. Думите приличаха по-скоро на въздишка. Отношенията им това лято бяха стигнали толкова далеч, а една погрешна стъпка можеше да провали всичко.
– Не казвам, че не искам ти да пееш – това решение зависи изцяло от теб – но трябва да си наясно с едно: ти имаш изумителен глас, но истинските ти приятели са тези, които ще те обичат дори да не можеш да изпееш и една нота. – Замълча за миг. – Като мен.
Тъмнокафявите й очи, толкова подобни на неговите, се разшириха.
– Като Дийн и Ейприл – додаде Джак. – Дори като госпожа Гарисън. – Може би преувеличаваше и прекаляваше с емоциите, но искаше да е сигурен, че тя е разбрала. – Не е нужно да пееш, за да спечелиш нечие приятелство. Или любов.
– Ти знаеш – прошепна момичето. Той се престори, че не е разбрал.
– Аз съм в този бизнес от години. Видял съм много неща. Сега Райли се разтревожи.
– Но аз все още мога да пея за хората, нали? Когато се науча да свиря по-добре на китара.
– Само ако искаш. И ако не позволяваш на никой да съди за теб единствено по гласа ти.
– Обещавам.
Той я прегърна през раменете и я притегли към себе си.
– Обичам те, Райли.
Тя притисна лице към гърдите му.
– Аз също те обичам, тате.
За пръв път му го казваше. Ръката му се обви около кръста й, а нейната около неговия и двамата се запътиха към колата.
– Може ли да поговорим за бъдещето ми? – попита Райли малко преди да стигнат. – Не за пеенето, а за училището, къде ще живея и всичко останало.
Точно в този момент Джак разбра какво трябва да направи.
– Твърде късно е – рече. – Вече съм решил.
В глъбините на очите й се мярна някогашната бдителност.
– Това не е честно – възрази вяло момичето.
– Аз съм бащата и аз вземам решенията. Не ми се ще да разстройвам една изгряваща звезда, но в бъдеще няма да разреша да приближиш до леля си Гейл и Тринити, колкото и да ме умоляваш.
– Наистина ли? – прошепна Райли слисано.
– Още не съм доизгладил всички подробности, но двамата с теб заминаваме за Ел Ей. Ще ти намерим добро училище. Но няма да е пансион. Искам да живееш с мен, за да те държа под око. Ще наемем икономка, която да се харесва и на двама ни, за да не си сама, когато съм на турне. Понякога ще се виждаш с Ейприл – все още работя по въпроса. Какво мислиш?
– Мисля… мисля, че това е суперяко!
– Напълно съм съгласен.
Докато се качваше в колата, Джак се подсмихна под нос. Рокендролът може и да те запазваше вечно млад, но и да пораснеш, също не беше никак зле.
24
След един час Блу пристигна във фермата, преоблечена в семпьл бял топ и нови шорти в цвят каки. Колкото и да бе странно, но и двете дрехи й бяха точно по мярка. Дийн се надяваше Джак и Райли да са заети със своите работи, както се полагаше, и да не се появят наоколо.
– Не ми се иска да правя това – промърмори Блу още щом влезе във вестибюла. Дийн едва се сдържа да не я целуне, но вместо това затвори вратата.
– Съветвам те да приключим по-бързо с тази работа. Влез преди мен в трапезарията и запали всички лампи, за да мога тутакси да оценя цялата бездарност на цапаниците ти.
Думите му не успяха да извикат дори вяла усмивка на устните й. Странно бе да види Блу толкова потисната и скована.
– Прав си. – Затрополи покрай него с новите си пурпурни сандали. Искаше му се да захвърли превзетите обувки на боклука и да я накара отново да обуе онези грозни черни туристически боти. Младата жена запали лампите в трапезарията. – Ще се отвратиш от пръв поглед – предупреди го тя отвътре.
– Струва ми се, че вече го спомена – усмихна се той. – Може би преди това трябва да пийна нещо.
Зави зад ъгъла и прекрачи прага на трапезарията. Усмивката му се стопи.
Беше подготвен за какво ли не, само не за това, което видя. Блу беше създала горска поляна от мъгла и фантазия. Бледожълтеникави лъчи светлина проникваха през паяжината от есенни листа на дърветата. Люлка, направена от разцъфнали лози, се полюшваше от извит клон. Цветове, които не се срещаха никъде в природата, се стелеха като пищен килим около циганския фургон, кацнал край брега на вълшебно езеро. Дийн не знаеше какво да каже и след като леко се опомни, изтърси нещо съвсем неуместно: