– Това фея ли е?
– С-съвсем малка – смотолеви Блу и се втренчи в миниатюрното създание, което се взираше надолу към тях от предното прозорче на фургона. Сетне зарови лице в шепи. – Зная! Ужасно е! Никога не биваше да го рисувам, но четката просто отказа да ми се подчинява. Трябваше да я залича. Както и… останалите.
– Още ли има?
– Не всички се виждат от пръв поглед. – Тя рухна в креслото между прозорците и призна с едва чут задавен глас: – Толкова съжалявам. Нямах намерение да ги рисувам. Това е трапезария. Такива фрески са подходящи за детска спалня или за… предучилищна занималия. Но стените бяха толкова идеално гладки, а светлината – невероятна. Досега не бях осъзнавала колко много искам да нарисувам нещо подобно.
Дийн не можеше да обхване всички изображения с един поглед. Където и да погледнеше, виждаше нещо ново. Птица, литнала към небето, а в човката й се поклаща кошничка, украсена с панделка. До рамката на вратата се извиваше пъстроцветна дъга, а облак с лице на възрастна жена с кръгли розови бузи гледаше отгоре над циганския фургон. На най-дългата стена еднорог бе потопил муцуна във водата на брега на езерото. Нищо чудно, че Райли се бе влюбила в тези фрески. И нищо чудно, че Ейприл изглеждаше притеснена, когато Дийн я попита за тях. Как бе възможно коравата непукистка Блу, с остър като бръснач език, да създаде нещо толкова приказно?
Защото изобщо не беше корава непукистка. Нейната суровост и заядливост бяха просто доспехи, които й помагаха да се пребори с житейските трудности. В душата си тя беше крехка и невинна като нарисуваните от нея капки роса, искрящи като скъпоценни камъни върху сините камбанки.
Младата жена зарови пръсти в къдриците си и отпусна чело върху длани.
– Ужасни са. Знаех колко са неуместни още докато ги рисувах, но не можах да се спра. Сякаш нещо се отприщи в мен и всичко това се шля навън. Ще ти върна чека и ако ми дадеш няколко месеца, ще платя разноските за пребоядисването на стаята.
Той коленичи пред нея и отдръпна ръцете от лицето й.
– Никой нищо няма да пребоядисва – рече, без да откъсва поглед от очите й. – Влюбих се в тях.
Както се влюбих и в теб.
Истината го осени внезапно. И дойде лесно и естествено като глътка свеж въздух. Дийн бе срещнал съдбата си, когато спря на онази магистрала недалече от Денвър. Блу го предизвикваше, очароваше, възбуждаше – Господи, колко силно го възбуждаше! Освен това го разбираше и той я разбираше. Тези фрески му позволиха да види нежната й мечтателна душа, жената, твърдо решила да избяга от него в понеделник сутринта.
– Не е нужно да се преструваш – промълви тя. – Казах ти колко мразя да си мил и състрадателен. Ако твоите приятели видят това…
– Когато моите приятели видят това, със сигурност няма да се наложи да се тревожа за неловки паузи в разговорите на вечеря.
– Ще помислят, че си откачил. Не и след като се запознаят с теб.
Със сериозна физиономия, с каквато не я бе виждал досега, Блу плъзна пръсти през косата му.
– Ти притежаваш безукорен вкус, Дийн. Тази къща е пропита с мъжка атмосфера. Сам виждаш колко неуместни са тези стенописи.
Младата жена се взираше напрегнато в него. Винаги бе успявала да прозре в душата му и върху лицето й постепенно се изписа искрено изумление.
– Ти наистина ги харесваш, нали? Не го казваш само от любезност.
– Никога не бих те излъгал за нещо толкова важно. Те са прекрасни. Ти си прекрасна. Той започна да я целува – ъгълчетата на очите, извивката на бузата, горната устна. Стаята ги омагьоса и много скоро тя се озова в прегръдките му. Дийн я вдигна на ръце и я понесе навън, пренасяйки я от един вълшебен свят в друг – в рая на циганския фургон. Двамата се любиха под изрисуваните лози и причудливите цветя. Мълчаливо. Нежно. До забрава. Блу най-сетне беше негова.
***
Той беше виновен за празната възглавница до главата му на следващото утро, задето така и не се накани да постави химическа тоалетна във фургона. Младият мъж навлече шортите и ризата. Най-добре ще е Блу вече да вари кафето. Възнамеряваше да седне на верандата с нея и да изпият целия кафеник, докато обсъждат остатъка от живота си. Но когато прекосяваше двора, забеляза, че червеният корвет е изчезнал. Втурна се в къщата и беше посрещнат от звъна на телефона.
– Веднага ела тук! – прозвуча възбуденият глас на Нита, когато той вдигна. – Блу заминава.
– Какви ги говорите?
– Тя ни е лъгала, че тръгва в понеделник. През цялото време е смятала да се измъкне днес. Чонси Кроул отиде с нея да вземат колата под наем и в момента се е запътила към гаража, за да си натовари багажа. Знаех си, че нещо не е наред. Тя беше…
Дийн не дочака да чуе останалото.
Петнайсет минути по-късно зави в малката улица зад къщата на Нита, намали скоростта и спря пред кофите за боклук. Блу стоеше до отворения багажник на последен модел форд корола. Въпреки горещината отново бе навлякла черната тениска без ръкави и туристическите боти. Нямаше да се изненада, ако беше видял около шията й кожен нашийник с шипове. За вчерашната женствена уязвимост напомняха само бухналите къдрици, обрамчващи лицето й. Дийн изскочи от пикапа.
– Много ти благодаря – подметна той язвително.
Тя пъхна в багажника кашон с бои и четки. Седалките вече бяха пълни с багаж.
– Преживях достатъчно сбогувания като хлапе – заяви с безстрастно изражение. – Вече не се подлагам на подобни изпитания. Между другото, ще се зарадваш да узнаеш, че цикълът ми дойде.
Дийн никога не беше наранявал: жена, но сега ръцете го засърбяха да я разтърси така, че зъбите й да се разтракат.
– Ти си луда, знаеш го, нали? – Пристъпи към нея. – Обичам те!
– Да, да, аз също те обичам. – Тя хвърли сака в багажника.
– Говоря сериозно, Блу. Двамата сме създадени един за друг. Трябваше да ти го кажа още миналата нощ, но исках да те подготвя, за да не те подплаша и да изчезнеш.
Тя опря ръка на хълбок и се опита да си придаде корав, непукистки вид, но не постигна особен успех.
– Я се осъзнай. Ти не ме обичаш.
– Толкова ли е трудно да го повярваш?
– Да. Ти си Дийн Робилард, а аз – Блу Бейли. Ти носиш дизайнерски парцалки, а аз съм щастлива, ако се докопам до поредната разпродажба в „Уол-Март". Аз съм скитница, а ти имаш блестяща кариера, пред която звездите на небето бледнеят. Нужно ли е още да обяснявам? – Затръшна капака на багажника.
– Това са празни приказки.
– Едва ли. – Извади евтини слънчеви очила от чантата си, която бе оставила на покрива на колата. Но увереността й се стопи, долната й устна затрепери. – Това лято животът ти се преобърна с главата надолу, Бу, а аз бях твоя довереница, която ти помагаше да се справиш с всичко това. Обичах всяка минута от последните седем седмици, но това не е истинският живот. Аз бях Алиса, озовала се в твоята Страна на чудесата.
Той мразеше да се чувства безпомощен и се впусна в атака.
– Повярвай ми, по-добре от теб зная разликата между реалност и фантазия, съдейки по моята трапезария. Ти дори още не си разбрала колко си талантлива, мамка му!
– Благодаря.
– Ти ме обичаш, Блу.
Тя вирна вироглаво брадичка.
– Аз съм луда по теб, но никога не съм се влюбвала и не възнамерявам да го правя.
– Влюбена си, и още как. Но те е страх да си го признаеш. Нахаканата Блу Бейли, изглежда, отдавна е подвила опашка.
Зачака контраатаката й, но тя сведе глава и зарови носа на ботата в чакъла.
– Аз съм реалистка. Някой ден ще ми бъдеш благодарен.
Нямаше и следа от цялата й дързост и напереност. Смелостта й е била преструвка. Всичко беше лъжа – Блу имаше нежно и ранимо сърце, изпълнено със страх и болка. Младият мъж се опита да възвърне предишното си хладнокръвие, ала не успя.
– Не мога да го направя вместо теб, Блу. Или ще имаш куража да рискуваш, или не.
– Съжалявам.
– Ако си тръгнеш, няма да хукна след теб.
– Разбирам.
Дийн все още не вярваше, че тя си заминава. Дори когато я видя да се качва в колата, се надяваше, че ще намери сили и воля да остане. Но се чу шум на двигател. В далечината залая куче. Блу излезе на заден от гаража на уличката. Покрай него прелетя пчела и забръмча над цъфналите ружи. Тя потегли. Той чакаше да спре. Да завие обратно. Напразно.