Колко обичаше този мъж.
– Никога не бих ти изневерил. – Той се взря настойчиво в нея. – Верността също е част от характера ми. Но как ще можеш да повярваш в това, когато все още си нащрек и чакаш доказателство, че не те обичам – че съм като всички останали, които са те отхвърляли? А не мога да следя всяка своя стъпка, всяка изречена дума от страх да не ме напуснеш. Ти не си единствената, която носи белези в душата си.
Неоспоримата му логика я изплаши.
– Трябва да заслужа място в „отбора Робилард"? Това ли имаш предвид? Очакваше Дийн да отрече, ала той не го стори.
– Да, предполагам, че е точно така.
През цялото си детство Блу се бе опитвала да докаже, че е достойна за любовта на другите хора, и винаги се беше проваляла. И сега той изискваше от нея същото. Негодуванието я задави. Искаше й се да го прати по дяволите, но нещо в изражението му я възпря. Поразителна неувереност и уязвимост в един мъж, който имаше всичко. В този момент Блу осъзна какво трябва да направи. Може би щеше да се получи, а може би не. Може би този път сърдечната мъка щеше да бъде много по-силна.
– Ще остана тук.
Дийн наклони глава, сякаш не бе чул добре.
– Отборът „Бейли" ще остане точно тук – повтори младата жена. – Във фермата. Сама. – Мислите й препускаха. – Ти дори няма да идваш. Няма да се видим до… – прехвърли наум по-значимите дати – до Деня на благодарността. – Ако все още съм тук. Ако ти все още ме искаш, преглътна мъчително. – Ще гледам как листата на дърветата пожълтяват, ще рисувам, ще натяквам на Нита за това, което ми стори. Може би ще помогна на Сил да отвори новия си магазин за подаръци или… – Гласът й секна. – Нека бъдем честни… Може да се паникьосам и да офейкам.
– Смяташ да останеш във фермата?
Наистина ли смяташе? Тя кимна нервно. Беше длъжна да го направи заради тях, но най-вече заради себе си. Беше уморена от безцелността на собственото си съществуване, ужасяваше се от личността, в която можеше да се превърне, ако продължи да живее по този начин – самотна жена, без пристан и близки, чийто свят се побираше в багажника на една кола.
– Ще се опитам.
– Ще се опиташ? – Гласът му я прониза като нож.
– Какво искаш от мен? – извика изтерзаната жена. Стоманеният мъж вирна брадичка.
– Искам да бъдеш толкова корава, на каквато се преструваш.
– И ти мислиш, че не се изисква коравост за всичко това? Че няма да ми е трудно? Той стисна устни. В гърдите й се загнезди зловещо предчувствие.
– Недостатъчно трудно – заяви Дийн. – Да увеличим залога. – Извиси се застрашително над нея. – Отборът „Робилард" няма да идва във фермата, а освен това няма да ти се обажда по телефона и дори няма да ти изпраща шибани имейли. Отборът „Бейли" ще трябва всеки ден да се задоволява само с доверие. – Нагази в още по-дълбоки води, предизвиквайки я да се огъне. – Няма да знаеш къде съм, нито с кого съм. Няма дори да знаеш дали страдам по теб, дали се чукам с всяка срещната красавица, или се опитвам да измисля как да скъсам с теб. – Замълча.
Когато заговори, цялата му агресивност се бе стопила, а думите му й подействаха като ласка. – Ще имаш чувството като че ли и аз съм те изоставил, както всички останали.
Блу долови нежността му, но нямаше сили да я приеме.
– Трябва да се връщам в килията – промърмори и се извърна.
– Блу… – Той докосна рамото й.
Но тя забърза към вратата, навън в мрака. После се затича, препъвайки се в тревата, докато стигна до колата на началник Уесли. Дийн искаше всичко от нея, но в замяна не й даваше нищо. Нищо, освен сърцето си, също толкова крехко и уязвимо като нейното.
25
Отначало Блу нарисува серия с цигански фургони – някои скътани в скрити пещери, други, пътуващи по черни пътища към белеещи се в далечината минарета и позлатени църковни куполи. После премина на гледки от птичи поглед на омагьосани села с тесни извити улички, по които гордо пристъпваха бели коне, и сгушени къщурки с тухлени комини, върху някои от които бе кацнала палава фея, решила да отдъхне.
Рисуваше като обезумяла, едва успяваше да завърши една картина и започваше друга. Не спеше, почти не хапваше. Готовите картини криеше в един шкаф.
– И ти също като Райли захлупваш запаленото светило със съд – заяви Нита на Блу една неделна сутрин, надвиквайки шума в „Барн Грил", два месеца след като Дийн се бе върнал в Чикаго. – Докато не намериш кураж да покажеш на хората картините си, смятай, че си изгубила уважението ми.
– Е, сега няма да мога да мигна цяла нощ – отвърна Блу заядливо. – И не се преструвайте, че никой не ги е видял. Зная, че изпратихте на Дийн копия от снимките, които ме накарахте да направя.
– Още не мога да повярвам, че той и родителите му продадоха историята на живота си на онзи мръсен жълт парцал. Едва не получих инфаркт, когато видях челното заглавие: „Футболна звезда – дете на любовта на Джак Пейтриът!". Смятам, че би трябвало да имат повече достойнство.
– Онзи мръсен жълт парцал им предложи най-високия хонорар – изтъкна младата жена. – А вие сте абонирана за него от години.
– Това няма значение – изсумтя Нита недоволно. Статията се появи в пресата през втората седмица на август, последвана от съвместно телевизионно интервю на Дийн, Джак и Ейприл. Ейприл сподели с Блу, че Дийн бил решил да разкрие толкова грижливо пазената тайна за своя произход в деня на празненството по случай рождения ден на Нита. Джак бил толкова потресен, че направо изгубил дар слово. Тримата решили да продадат историята на този, който плати най-много, а с получените пари да основат семеен фонд в подкрепа на организации, които помагат на така наречените „трудни деца" да си намерят постоянни семейства. Само Райли била против. Тя искала парите да се дадат на няколко кучешки приюта.
Блу редовно говореше с тях по телефона – с всички, освен с Дийн. Ейприл не споделяше много информация за сина си, а Блу не смееше да я попита.
Нита подръпна рубиновата висулка на обицата си.
– Ако питаш мен, целият свят е откачил. Вчера на паркинга пред новата книжарница имаше четири коли с каравани. Докато се усетим, и на всеки ъгъл ще има „Макдоналдс"! И още не проумявам защо каза на онези свраки от женския клуб на Гарисън, че от сега нататък, ако искат, могат да провеждат сбирките си в моята къща.
– Аз пък не проумявам как така вие двете с онази ужасна Гладис Прейдър – жена, която мразехте и в червата – сега сте първи приятелки. Макар че някои биха го нарекли вещерско сборище.
Нита всмукна толкова силно, че Блу сериозно се изплаши да не си глътне предния зъб. Тим Тейлър изникна изневиделица до масата им.
– Мачът започва. Да видим дали „Старс" най-сетне ще спечелят. – Посочи към големия екран на телевизора, инсталиран в салона на „Барн Грил", за да могат в неделните следобеди всички да гледат мачовете с участието на „Старс". – Този път се опитвай да не си затваряш очите, когато Дийн центрира топката. Приличаш на някоя глезла.
– Я си гледай работата – сряза го Блу.
Тя въздъхна, отпусна глава на рамото на Нита и остана така няколко минути.
– Няма да издържа още дълго – пророни толкова тихо накрая, че само Нита я чу. Възрастната жена я потупа по ръката, докосна леко бузата й с възлестото кокалче на показалеца, сетне я ръгна в ребрата.
– Изправи рамене, че ще се изгърбиш.
***
През октомври играта на Дийн се подобри, но не и настроението му. Късчетата информация, която успяваше да измъкне от Нита, не бяха обнадеждаващи. Блу все още беше в Гарисън, но никой не знаеше докога. А онези блестящи приказни картини на цигански фургони и далечни места, които видя на снимките, изпратени му от Нита, го тревожеха не по-малко. Първоначалната буря в медиите за роднинството на Дийн и Джак Пейтриът започна постепенно да стихва. Поне един член от семейството му присъстваше на всеки мач, в зависимост от работния график и училищните занятия. Но колкото и да ги обичаше, празнотата в душата му ставаше все по-дълбока. С всеки изминал ден Блу като че ли все повече се отдалечаваше от него. Повече от десетина пъти вдигаше телефона, за да й се обади, но така и не го направи. Блу имаше номера му и тя беше тази, която трябваше да докаже нещо, не той. Трябваше сама да се справи.