И тогава, в една дъждовна понеделнишка сутрин в края на октомври, Дийн отвори „Чикаго Сънтаймс" и всичката кръв се отдръпна от лицето му. Почти цялата страница бе заета от голяма цветна снимка – беше в любимия си клуб „Уогьруъркс", в компанията на една моделка, с която излизаше миналата година. В едната си ръка държеше бутилка, с другата я прегръщаше плътно през кръста, а устните им бяха слети в целувка.
Текстът под снимката гласеше:
Дийн Робилард и бившето му гадже, моделът Али Трийбоу, се радваха на компанията си миналата седмица вУотъруъркс. Сега, когато двамата отново са заедно, дали куотърбекът на "Старс" най-после е решил да се раздели с титлата си "Най-желаният ерген на Чикаго"?
Ушите му забучаха оглушително. Точно това чакаше Блу. Трескаво протегна ръка към телефона и събори чашата със сутрешното кафе, забравил за твърдото си решение да й даде време да остане насаме и да помисли. Но Блу не вдигна. Започна да изпраща есемеси. Отново никакъв отговор. Позвъни на Нита. Тя беше абонирана за всички чикагски вестници, затова Дийн бе сигурен, че Блу ще види снимката, но и с Нита не успя да се свърже. След час трябваше да присъства на сутрешната понеделнишка среща в централата на „Старс". Вместо това скочи в колата и потегли с бясна скорост към летище "0'Хеър". По пътя най-сетне надникна в душата си и осъзна горчивата истина.
Блу не беше единствената комплексирана личност в тази връзка. Със своята войнственост и заядливост тя държеше хората на разстояние, също както той с неизчерпаемата си приветливост. И двете средства бяха еднакво ефективни. Той бе заявил, че не й вярва, но сега това му се струваше като клинчене и бягство от отговорност. Може и да беше най-безстрашният на футболното игрище, но в житейската игра се изявяваше като жалък страхливец. Винаги бягаше по тъча, толкова се страхуваше да не се покаже неудачник, че доброволно сядаше на резервната скамейка, вместо да изиграе мача до края. Трябваше да я доведе в Чикаго. По-добре да рискува връзката им да се провали, отколкото да се скатае и да подвие опашка. Отдавна трябваше да порасне и да поеме отговорност за действията си.
Заради снежната буря в Тенеси полетът му бе отменен и когато най-после стигна до Нашвил, беше вече късен следобед, студен и дъждовен. Нае кола и потегли към Гарисън. По пътя видя паднали клони на дървета и камиони с аварийни екипи, ремонтиращи прекъснатите електропроводи. Най-после зави по разкаляния път, водещ към фермата. Въпреки оголените дървета, мократа кафява трева на пасищата и бунтуващия му се стомах, Дийн имаше чувството, че се завръща у дома. Когато видя светлините в прозорците на дневната, за пръв път, откакто прочете сутрешния вестник, пое свободно дъх.
Остави колата близо до обора и изтича в дъжда до страничната врата. Беше заключена и той отключи със своя ключ.
– Блу? – Изрита мокрите обувки, но не свали палтото, докато се движеше из мразовитата къща.
До мивката не се виждаха мръсни чинии, нито отворени кутии с крекери върху барплота. Цареше безупречна чистота. Побиха го студени тръпки. Къщата изглеждаше необитаема.
– Блу! – Насочи се към дневната, но се оказа, че светлината, която бе видял от прозорците, идва от лампа с таймер. – Блу! – Хукна нагоре по стълбите, като вземаше по две стъпала наведнъж, но преди да стигне до спалнята, знаеше какво ще завари.
Тя си беше отишла. Дрехите й не бяха в гардероба му. Чекмеджетата на скрина, където държеше бельото и тениските, бяха празни. Върху сапунерката в банята, явно отдавна неизползвана, лежеше сапун, все още в опаковката, а всички тоалетни принадлежности в аптечното шкафче бяха негови. Нита бе споменала, че Блу работи в спалнята, за да използва светлината от ъгловите прозорци, но наоколо не се виждаше дори тубичка боя.
Дийн се спусна на долния етаж. В бързината да си тръгне тя бе забравила суитшърта си и една книга в дневната, но дори йогурта с вишни, който винаги държеше в хладилника, сега липсваше. Младият мъж остана дълго в дневната, втренчил невиждащ поглед в проблясващия в мрака екран на телевизора. Беше хвърлил зара и бе загубил.
Мобилният му иззвъня. Така и не бе успял да свали палтото и сега извади телефона от джоба. Ейприл се обаждаше, за да провери как е. Тревогата в гласа й го сломи окончателно и Дийн подпря чело с ръка.
– Тя не е тук, мамо – изрече с треперещ глас. – Избягала е.
Най-после заспа на дивана, докато по телевизията вървеше някакво шоу по Кю Ви Си. Събуди се на следващата сутрин със схванат врат и с киселини в стомаха. Къщата все още бе студена, а дъждът барабанеше по покрива. Залитайки, Дийн се дотътри до кухнята и си свари кафе. Горещата течност изгори хранопровода му.
Животът му се простираше като пустиня пред него. Обратният път до летището всяваше единствено ужас в душата му. Безкрайни километри, през които нямаше за какво друго да мисли, освен да брои грешките си. „Старс" щяха да играят в неделя със „Стийлърс". Трябваше да изгледа видеозаписите на мачовете, да изработи стратегия, но всичко това му се струваше толкова безсмислено и ненужно.
Застави се да си вземе душ, но не събра сили да се избръсне. От огледалото го гледаха две пусти очи. Това лято бе намерил семейството си, но сега бе изгубил своята сродна душа. Уви една кърпа около кръста и се повлече унило в спалнята.
По средата на леглото седеше Блу със скръстени крака.
Дийн се препъна в килима.
– Здравей – рече тя тихо.
Коленете му омекнаха. Толкова отдавна не я бе виждал, че бе забравил колко е красива. Няколко тъмни непокорни кичура галеха ъгълчетата на светлозелените й очи. Беше облечена с къса зелена блузка, тип „прегърни ме", и джинси, обгръщащи плътно тесните й бедра. Върху килима до кревата се виждаха чифт тъмнозелени „балеринки". Вместо да изглежда съсипана, тя се взираше прехласнато в него, а усмивката й бе почти срамежлива. Все едно гръм го порази. След всичките терзания и мъки, през които бе преминал, тя дори не беше видяла снимката. Може би заради снежната буря вестниците не са били доставени. Но защо тогава се е изнесла от къщата?
– Ти обади ли се, че ще идваш? – попита тя.
– Аз… ъ… изпратих няколко есемеса. – Повече от десетина.
– Забравила съм си мобилния – обясни тя и го изгледа изпитателно.
Той искаше да я целува, докато повече не може да диша, но нещо го възпираше. Не още. Може би никога.
– Къде са вещите ти? Блу наклони глава.
– Какво искащ да кажеш?
– Къде са ти дрехите? Боите? – Без да се усети, повиши глас. – Къде е онзи лосион, който използваш? Къде е проклетият йогурт? Къде е всичко това?
Блу го изгледа, сякаш бе полудял.
– Из цялата къща.
– Не, няма ги!
Тя изпъна непохватно крака.
– Напоследък рисувам в малката къща. Сега работя с маслени бои, а не с акрилни. Ако рисувам тук, няма да мога да заспя от изпаренията.
– Защо не ми каза? – О, господи, той крещеше. Опита се да се успокои. – Тук няма никаква храна!
– Храня се в малката къща, за да не се налага да тичам до тук всеки път, когато огладнея. Дийн пое малко въздух, за да успокои бушуващия във вените му адреналин.
– Ами дрехите ти? Всички са изчезнали.
– Не, не са – отвърна тя, все още недоумяваща. – Преместих ги в стаята на Райли. Не можех да спя тук без теб. Хайде, давай, смей се.
Младият мъж отпусна ръце.
– Повярвай ми, в момента изобщо не ми е до смях. – Трябваше да бъде сигурен. – Да не би да си престанала да се къпеш? Изобщо не си използвала душа ми.
Блу пусна краката си на пода и смръщи вежди.
– Втората баня е по-близо. Добре ли си? Започваш да ме плашиш.
Изобщо не му бе хрумнало да провери другите бани или да отиде до малката къща. Беше видял само това, което очакваше да намери – една жена, на която не можеше да разчита, но от тях двамата той се бе оказал ненадеждният, този, който се боеше да рискува и да повярва в любовта, независимо дали щеше да се провали, или не. Опита се да прегрупира силите си и да мине в ново настъпление.
– А ти къде беше?
– Ходих до Атланта. Нита постоянно ме тормози за картините ми и аз открих там един невероятен търговец, който… – Тя млъкна. – По-късно ще ти разкажа. Резерва ли си? Затова ли е всичко? Как са могли да го направят? – избухна младата жена възмутено. – Какво от това, че през септември не игра много добре? Оттогава си в страхотна форма.