— Защо не останете тук?
Рейфиъл обмисли набързо предложението и поклати глава.
— Домът ти не е достатъчно отдалечен. Наблизо имаш съседи.
— И какво от това?
— Не възнамерявам да я държа под катинар. Искам да съм сигурен обаче, че тя няма да се измъкне от гостуването си в глухата провинция. Не мога да й помогна, ако избяга от кокошарника, нали така?
— Както желаеш — сви рамене Есме. — Признавам, че татковата щуротия винаги е събуждала любопитството ми. Аз лично никога не съм ходила в Олдърс Нест. Не може да се каже, че татко желаеше компания, при положение, че отиваше там, за да се измъкне от шума, който вдигахме в Норфорд Хол.
— Никога не бих предположил, че си била шумно дете.
— Не съм казвала такова нещо — изсумтя тя, но в кафявите й очи пламнаха весели искрици. — Джули и Коринтия все пищяха и се караха за нещо, а аз… само им пригласях. Но да знаеш, че баща ти беше подстрекателят! Не минаваше и ден, без да подразни някоя от нас. Гонеше ни из къщата, погаждаше ни номера. Добре, че най-сетне порасна и забрави хлапашките лудории.
Рейфиъл се зачуди дали същото някога ще се случи и с него. Беше наследил от баща си своята склонност към шеги и закачки. Обожаваше да дразни сестра си Аманда. Но тя, милата, беше толкова лековерна, че той просто не можеше да устои.
— Ще потеглим рано сутринта — каза Рейфиъл, нави ръкавите си и избърса челото си. — И да не вземеш да издадеш на Офелия къде отиваме! Тя все още си мисли, че сме на път за Лондон. — Най-накрая той не се сдържа и попита: — Лельо Есме, наистина ли ти е толкова студено?
— Не, просто искам Уилям да се чувства полезен — шепнешком призна тя, в случай че старият иконом случайно ги подслушваше. — Напоследък взе да говори за пенсиониране. Старият момък много ще ми липсва. Имаме толкова малко посетители, че вече не отваря внушително вратата както едно време, но все още го бива хубаво да стъква огъня.
Рейфиъл се засмя:
— Нещо против да отворя за малко прозореца?
— Нищо — ухили се тя.
ШЕСТА ГЛАВА
През нощта бе навалял сняг, който бързо щеше да се стопи под слънчевите лъчи. Но поне за малко гледката щеше да бъде прекрасна. И ето го поредното противоречие в характера на Офелия: тя обичаше снега, но не можеше да понася кишата. Хайд Парк бе особено красив покрит със сняг, но саждите на индустриален Лондон много бързо погубваха очарованието му. Дано поне тук успееше да му се наслади.
Кочияшът й — бъдещият херцог Рейфиъл Лок — я чакаше в преддверието. Офелия си беше облякла най-хубавия пътнически костюм с надеждата да го впечатли. Знаеше, че изглежда страхотно с бялата си кожена шапка и сиво-синьо кадифено палто с пелерина, което подчертаваше стройната й фигура. Огледалата я уверяваха, че е неотразима.
Неотдавна беше заслепила Дънкан с това облекло. Обаче това, че го беше нарекла „варварин“, очевидно го беше жегнала дълбоко. Да, ситуацията се бе оказала сложна. Тя искаше Дънкан отново да се сгоди за нея, за да сложат край на клюките, а после да развалят втория си годеж по цивилизован начин, както би трябвало да постъпят още първия път. Но също така държеше да е сигурна, че Дънкан няма да промени лошото си мнение за нея и да си въобрази, че е влюбен както всички онези идиоти. Не, в никакъв случай.
Внимателно беше балансирала разкаянието си с неговата предубеденост и той й бе предложил идеалното разрешение: нейната гордост. Последната му реплика беше: „Не искам да се състезавам със собствената си жена за нейното внимание.“
Навремето тези думи я бяха подразнили, но сега, когато беше освободена от нежелания годеж и отново можеше да диша спокойно, нещата й се струваха доста забавни. Нима не беше забавно, че красивият, богат лорд Лок е влязъл в ролята на неин кочияш? Много мило от негова страна. Обаче през нощта след кратък размисъл бе стигнала до извода, че е изключително странно човек като него да се заеме с такава тежка задача, при положение че дори не я харесва.
При двата им разговора в Съмърс Глейд той пределно ясно беше изразил становището си. А що се отнасяше до това, че се правеше на неин шофьор… вероятно се беше оказал съвсем сам, след като сестра му се беше върнала в Лондон без него. Тогава излизаше, че съвсем не й прави услуга. Чудесно, не искаше да се чувства задължена на този човек.