Досега не й се беше случвало да е толкова сърдита. Щеше да го накара да си плати!
Опитваше се да разбере защо я е довел тук — та тя дори не знаеше къде се намират!
По-рано се беше зачудила защо пейзажът, през който минават, е пуст. Тук-там се мяркаше по някоя къща, после се появиха само голи бърда. Беше предположила, че Рейфиъл знае някакви преки пътища и е решил да избегне натовареното движение към Лондон. Но доколкото беше видяла на слизане от каретата, неговата къща беше единствената на километри наоколо.
Щеше да разбере къде са отседнали. Какво си позволяваше този човек — да не я отведе у дома! Нима дотолкова бе изпълнен с чувството за собствената си значимост? Какви бяха подбудите му?
Единственото, което й хрумна, бе че, той я иска заради красотата й, както всички останали мъже. Вероятно си бе въобразил, че може да я отвлече и да му се размине безнаказано. Да я компрометира ли искаше? Или да я убеди, че е влюбен в нея, което очевидно не беше вярно?
— Е, понаучихме ли се на търпение?
Леденосиният взор на Офелия отново се заби в широкия му гръб. Що за надменен тон си позволяваше с нея този тип! Знаеше, че държи по-силната ръка. И даже не си направи труда да се обърне с лице към нея, за да я заговори!
— Не… не сме! — Тя вложи в думите целия си гняв.
— Много лошо. — Той понечи да излезе от стаята.
За миг тя се втренчи невярващо в него. Той наистина се канеше да я зареже!
Скочи на крака с намерението да му препречи пътя към вратата. Но когато й донесоха поднос с храна, прислужниците бяха бутнали масичката по-близо до канапето, на което седеше. Офелия не беше хапнала нищо, но сега коленете й се удариха в масичката. Чашата и чинията паднаха и се счупиха.
Рейфиъл незабавно спря.
— Добре ли си? — попита я той загрижено.
— Да… и не.
Тя говореше за яростта си, не за ожулените си колене, но той въздъхна:
— Седни. Предполагам, че можем да поработим върху търпението някой друг ден.
Тя не възнамеряваше да разсее заблудата му, щом щеше да й обясни какво правят тук. Той седна в другия край на канапето.
— Сега ще ми кажеш ли защо ме доведе тук, вместо да ме върнеш в Лондон?
— Да. С тебе ще…
— Знаех си! — остро го прекъсна тя. — Планът ти е да ме компрометираш и да се ожениш за мен. Е, сбъркал си…
Тя спря с тирадата си, когато той започна да се смее. Ако не беше толкова бясна, Офелия доста щеше да се смути от погрешната си догадка. Рейфиъл побърза да отстрани недоразумението:
— Боже мили, откъде ти хрумна тази ужасна идея?
— Че каква друга причина би могъл да имаш? — попита тя унило.
— Точно това ти обяснявах, преди да ме прекъснеш. Но след като така и така повдигна въпроса, нека те уверя, че присъствието на леля ми е гаранция, че името ти няма да бъде опетнено. Обещавам ти, че репутацията ти няма да бъде накърнена, пък макар и от най-незначителен скандал.
— Не и след като баща ми чуе за възмутителното ти поведение.
— И какво му е възмутителното, драга? Че семейство Лок те е поканило на гости? Че много се интересувам как върви сезонът ти? Баща ти вече е осведомен. Изпратих му писъмце, преди да напуснем Съмърс Глейд.
— Но как така съм поканена на гости, без да ме питате?
— Щеше ли да откажеш?
Той очакваше точно определен отговор и Офелия с радост му даде друг:
— Да.
— А баща ти?
— Не, той насила щеше да ме изпрати — отвърна тя с неприкрито огорчение.
— Така си и мислех — самодоволно заяви Рейфиъл и Офелия си пожела да си беше замълчала.
— Но ти се нуждаеше от моето разрешение — намръщено му напомни тя.
Рейфиъл изобщо не се смути.
— Всъщност не — с усмивка я поправи той. — Както неотдавна си открила при годежа си с моя приятел Дънкан, нужно ми е само позволението на родителите ти. Не се и съмнявам, че според теб това е твърде нечестно, но за сметка на това е абсолютно вярно.
Тонът му отново беше хапливо-безгрижен. Проклетникът се забавляваше с нейната безпомощност.
— Това не е точно семейната ви резиденция — изтъкна тя. — Всъщност къде сме, по дяволите?
— Нортъмбърланд.
— Че това е кажи-речи Шотландия!
— Не точно, но да, Нортъмбърланд граничи с Шотландия.
— Значи си излъгал баща ми в писмото си? — триумфално извика тя. — Семейството ти не живее тук. Когато му кажа истината…
— Още дори не си чула каква е истината, Офелия — прекъсна я той. — Но да се надяваме, че когато отново видиш баща си, ще гледаш много по-бодро на нещата.
— Има да чакаш! — самодоволно отвърна тя.