— Не — категорично отсече той. — Ти ще чакаш, тъй като няма да те пусна, преди характерът ти да се промени.
Тя ахна при тази наглост:
— Не можеш да ме държиш тук като затворничка!
— И защо не?
Отговорът така се разминаваше с очакванията й, че тя скочи на крака и кресна:
— Защото нямаш право!
— Винаги ли реагираш толкова бурно?
— Чашата на търпението ми преля!
Той изцъка с език, без изобщо да си дава вид, че е впечатлен.
— Нищо подобно. Ще продължим разговора си без никакви изпълнения от твоя страна, тъй че седни, дръж се прилично и е напълно възможно да осъзнаеш, че има една много основателна причина за присъствието ти тук.
— Каква?
— Собственото ти щастие — простичко отвърна той. — Или сега ще ми кажеш, че по-щастлива не може и да бъдеш?
Офелия съвсем не беше щастлива, но това изобщо не влизаше в работата на този наглец!
— Много благодаря, сама съм господар на щастието си!
— О, да, виждам. Това ли те прави щастлива — да съсипваш живота на другите? Да им причиняваш зло? Или не, пускането на слухове, в които няма и капка истина, сигурно те кара да изпадаш в екстаз!
— Не знаеш нищо за мен освен това, което си чувал — защити се тя. — И какво общо има това с моето щастие? И какво те засяга? Но най-вече как ще ме ощастливиш, когато те презирам?
— Така ли?
Тя го зяпна невярващо.
— Не си сигурен? Съмняваш се? След гнусотиите, които ми наговори в Съмърс Глейд?
Той сви рамене.
— Предупредих те да не разпространяваш слухове за мен и Сабрина. Това не беше „гнусотия“.
— Пускането на слуха бе твое предложение. Изобщо не съм имала подобни намерения. Просто не исках тя да се опари с теб. Наистина смятах, че спите заедно, заради вниманието, което й оказваше. Щом аз съм стигнала до това заключение, нищо чудно то да е хрумнало и на други. Но вместо просто да ми кажеш, че греша, ти ме заплаши с позор, ако отново повдигна въпроса!
— И постъпих разумно, като се има предвид склонността ти към интригите.
— Май с тебе се въртим в омагьосан кръг, защото пак сме в началото — сухо изрече тя. — Вече ти казах, че това са само клюки. Но поне за едно сме съгласни: ти с нищо не можеш да допринесеш за моето щастие. Ето защо още утре ще ме закараш у дома.
— Не, няма — отвърна Рейфиъл, без да се замисля. — Освен това не съм казвал, че аз лично ще те ощастливя. Ще ти помогна обаче да откриеш своето щастие, да постигнеш мир със себе си, ако щеш.
— Аз съм в мир със себе си!
— Да, да, определено ти личи. — Той се изправи.
— Къде отиваш?
— Да вечерям и да се наспя. Имам чувството, че утрешният ден ще е изтощителен.
— Но не си довършил с обяснението!
— Нима? Ето ти го в сбит вид, съкровище: ще те превърнем в любезна, внимателна жена, която хората харесват. Това няма да има нищо общо с удивителната ти красота, а с невероятните ти човешки добродетели. Когато ме убедиш, че сме успели, ще те заведа у дома.
ДЕВЕТА ГЛАВА
Докато лежеше на украсеното с пищна дърворезба легло в господарските покои, Рейфиъл си мислеше, че срещата с Офелия премина доста по-добре от очакваното. Не беше постигнал нищо, когато затвори устата на госпожица Рийд, но поне му стана приятно, а нейното изумление му даде възможност да се освободи от компанията й.
Тя вече спеше. Рейфиъл се бе погрижил да я изпрати в леглото, преди самият той да се оттегли. Каквато беше, нищо чудно да хукне сама нанякъде в студената нощ. Но въпреки това не успяваше да заспи.
Нейното възмущение го ядоса и той премълча за облога си с Дънкан, а не биваше. Смяташе да й каже всичко. Но действително ли бе нужно тя да е наясно как е възникнала идеята за промяна на характера й? Не. Това, което й беше казал, стигаше двамата да се разберат и да работят целенасочено. Разбира се, след като й минеше ядът. След като си признаеше, че поведението й заслужава порицание. Дънкан бе прав. Тя очевидно смяташе, че няма от какво да се срамува. Може би никога не бе разглеждала действията си от гледната точка на другите. Боже мили, да я оправдае ли се мъчеше? Проклетите съмнения отново го бяха налегнали.
Отначало не смяташе, че ще му е толкова трудно да не обръща внимание на невероятната й красота. Щеше му се да падне на колене пред Офелия. Беше готов да я нацелува, вместо да… Откъде, по дяволите, се беше появила последната мисъл? Сякаш не знаеше. Беше призовал цялата си воля, за да не се издаде колко е привлечен от нея. Макар да бе сигурен, че му въздейства само външният й вид. След като сега бе наясно какво подхранва съмненията му, можеше да вземе мерки. „Изобщо не я поглеждай“ — помисли си той сухо. Добра идея.