— Никога преди не съм била толкова бясна.
Сейди измърмори нещо, но Офелия не я слушаше. Не бе сигурна какво ще постигне с посещението си. Не беше мислила в далечен план. Не искаше да причинява разрив между Рейф и семейството му. Но заплахата, която висеше над главата й, я тревожеше. Би искала поне някой негов близък роднина да гледа с добро око на нея и да влее разум в главата му, ако той се опита да ограничи свободата й, заточавайки я на място като Олдърс Нест.
Пътят до Норфорд Хол траеше повече от половин ден. С изключение на кралския дворец това определено беше най-голямото имение, което беше виждала. Не само, че размерът му беше плашещ, но и беше обезсърчаващо да знаеш, че тук живее херцог. Истински херцог. Като се изключи кралското семейство, това беше титлата с най-високо обществено положение.
Сейди беше дори по-впечатлена. Когато излязоха от каретата, зяпна. Най-накрая едва успя да прошепне:
— Дано знаеш какво правиш.
Офелия не отговори. Лакеи в униформени ливреи вкупом се втурнаха към тях, за да разтоварят багажа им и да се погрижат за каретата. Офелия се беше облякла изключително разкошно за случая и може би заради това я пуснаха вътре, без да я питат коя е и какво прави тук.
Разбира се, пред нея се изпречи солидният като стена иконом. Той вече държеше да разбере коя е. Но Сейди беше в стихията си, когато ставаше дума за общуване с персонала, и изобщо не се плашеше от по-висшестоящи слуги. Тя избегна обстойния разпит, като заяви:
— Ще се нуждаем от две стаи. Едната трябва да е огромна — не си и помисляйте да настаните господарката ми в обикновена стая за гости. Тя е новата снаха на херцога и е дошла да се запознае с роднините на съпруга си. Като се има предвид колко огромно е имението, ще взема стая до нейната, благодаря.
И така, Офелия и Сейди съвсем лесно се озоваха на горния етаж. Ако този иконом работеше за нея, Офелия би настоявала той да иска повече доказателства от думите на една камериерка, но все пак това беше провинцията. Тук хората бяха по-спокойни.
Стаята, в която я заведоха, беше грамадна: четири пъти по-голяма от спалнята й вкъщи. Тя се почувства като джудже. Мебелите бяха великолепни и изключително скъпи. Тя обаче беше свикнала със скъпи вещи и не се притесняваше да ги използва. Както и да е, не беше чудно, че Норфорд Хол е огромен като градски квартал, щом стаите му имаха такива размери.
Би трябвало да си отдъхне след половин ден път и да слезе чак за вечеря, но Офелия беше прекалено нервна, за да чака дотогава. Ако можеше да отметне първата среща с херцога от дневния си ред, сигурно щеше да се отпусне — ако всичко минеше добре — и дори да се наслади на престоя си. Ето защо се преоблече в най-неизмачканата си дневна рокля и слезе долу, за да се запознае с новото си семейство.
ЧЕТИРИЙСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
Офелия откри, че не е трудно да се изгубиш в Норфорд Хол, докато бродеше на първия етаж и се мъчеше да се ориентира. Имаше не едно, а няколко големи преддверия, от които се разклоняваха коридори. Най-накрая престана да гадае къде ли е дневната и поиска да се види с херцога. Това поне беше достатъчно лесно, тъй като лакеите сякаш бяха навсякъде. Вече бе разбрала, че имението има няколко дневни. Заведоха я в Синята стая. Офелия се надяваше, че няма да чака дълго.
Синята стая, наречена така, защото стените, подът и прозорците бяха в различни оттенъци на този цвят, не беше празна. Някаква жена на средна възраст се беше изтегнала на едно канапе. Всъщност май беше задрямала, ако съдеше по ръката, която засланяше очите на жената. През големите прозорци нахлуваше светлина. Но щом чу стъпки, жената веднага скочи и се намръщи, зървайки Офелия.
— Коя си ти? Няма значение. Това хич не ми харесва. Върви си, преди синът ми да е слязъл.
Това не беше нормален поздрав. Офелия не знаеше да се смее ли или да плаче. Майката на Рейф? Можеше да се закълне, че е чувала, че майка му е починала отдавна. Коя беше тогава? Жената беше поразителна — с руса коса и сини очи и определено приличаше на Рейф. Но бе толкова особена и рязка.
— Извинете, не ви разбрах?
— Синът ми Рупърт има слабост към красивите жени — обясни дамата. — Ти си прекалено красива. Щом те види, и веднага ще започне да те ухажва. Трябва да се махнеш.
Офелия реши да пренебрегне тези коментари и да започне отначало:
— Вие вероятно сте една от лелите на съпруга ми? Аз съм Офелия.
— Не ме интересува коя си, момиче, изчезвай по-бързичко — уф, все едно. Тръгваме си. И друг път мога да дойда на гости при брат си.
Жената се изправи, за да направи точно това, но после нададе отчаян стон, защото беше закъсняла. Въпросният младеж, нейният син, влезе в стаята. Погледът му попадна на Офелия и той се закова на място. Дотук нищо необичайно, освен че младият господин не загуби дар-слово като повечето й обожатели: