— Мили Боже! Мили Боже, откога ангелите почнаха да слизат на земята?
С черните си къдрици, стърчащи безредно във всички посоки, и светлосините си очи, младежът бе невероятно красив, но по един женствен начин. Кожата му беше прекалено гладка, носът — прекалено тънък. Маншетите му бяха богато украсени с дантела, също и шалчето му. Сатенената му жилетка бе светлозелена. Офелия беше изненадана, че не носи контешки панталони с дължина до коленете. В него определено имаше нещо момичешко, което бе направо смешно, като се имаше предвид каква мъжкарана бе майка му.
— Можеш да си затвориш устата, Рупърт — отвратено му се тросна тя. — Омъжена е за братовчед ти Рейф.
— А, това обяснява всичко. — Рупърт не изглеждаше разочарован от този факт. — Без съмнение вие сте несравнимата Офелия. Знаех си, че трябва да ви потърся, когато чух за вас, но честно казано, изобщо не вярвах, че сте толкова красива. Както се казва, не отивай на прехвалено място за гъби. Е, ще ми се поне веднъж да не бях такъв многознайко. Но както и да е. — Той удостои Офелия с прекрасната си усмивка. — Забрави за братовчед ми. Трябва да избягаш с мен. Ще те направя безумно щастлива.
— Рупърт, отгледала съм глупак! — укори го майка му.
Но той не й обръщаше внимание. С един скок се беше озовал до Офелия и сега обсипваше с целувки пръстите й, като отказваше да пусне ръката й, а сините му очи не се отделяха от нейните.
Тогава в стаята влезе друг мъж. Той излъчваше такова достолепие и благородство въпреки измачкания си сюртук, че нямаше съмнение: това бе херцог Норфорд. Освен това мъжът беше по-възрастно копие на Рейф: същия ръст, коса и очи. Само тялото му беше малко по-налято.
— Джули, прибирай се — каза той, хвърляйки поглед към намръщената жена. — Пребиваването ти тук и бездруго продължи прекалено дълго.
— Но аз току-що идвам!
— Точно така.
Но отиде да я прегърне, а тя изсумтя, преди да отвърне на прегръдката му. Офелия се зачуди нима бе възможно един херцог да гони сестра си. Всъщност точно това беше станало.
Тогава херцогът се обърна към Офелия:
— Мисля, че е излишно да питам коя сте. Слуховете за красотата ви бледнеят в сравнение с истината. Елате. Ще ми се да се запознаем на място, където племенниците ми няма да ви преследват.
— О, но аз не я преследвам! — яростно се възпротиви Рупърт.
Но херцогът вече бе излязъл. Офелия знаеше, че той и за миг не се съмнява, че тя ще го последва. Първо й се наложи да изтръгне ръката си от хватката на Рупърт, който не искаше да я пусне. Накрая все пак успя да изтича през вратата.
— Не се бави, гургулице. Ще те чакам тук — извика Рупърт, а после нададе жален вой. Сигурно майка му го беше ударила с нещо.
Офелия едва зърна как широкият гръб на Престън Лок изчезва зад една врата в дъното на коридора. Повдигна полите си, затича се след него, спря и си даде няколко секунди да се овладее. После влезе. Не бе сигурна дали това е библиотека или кабинет. Помещението беше огромно. Всяка стена беше запълнена с лавици с книги. В ъгъла имаше също така писалище, двойно по-голямо от нормалното. Из стаята бяха пръснати удобни наглед кресла и столове.
— Хубав… кабинет — подхвърли тя и се настани на едно от удобните кресла. На масичката до писалището стоеше поднос с чай.
— Кабинетът ми е след няколко врати и е по-скоро практичен, отколкото елегантен — поправи я той. — Тук идвам да се отпусна, когато не се занимавам с делата на имението. Ще желаете ли чай? Току-що го донесоха.
— Да, моля.
Тонът му не показваше с нищо какво е настроението му. Офелия не можеше да разбере дали се радва да се запознаят, или присъствието й го дразни. Тя самата беше толкова нервна, че се чудеше как така чашите за чай не тракат в чинийките си. Усещаше как херцогът я преценява.
— Наистина сте толкова красива, че с думи не може да се опише — накрая рече той. — Честно казано, намирах, че както винаги хората са склонни да преувеличават, но в случая не съм бил прав.
— Ще ми се да бе другояче, ваша светлост.
— Хайде, без официалности между роднини. Предполагам, че можеш да ме наричаш татко, ако искаш, но ако това ти е неудобно, казвай ми Престън. Наистина ли не ти харесва, че си толкова хубава?
Тя срещна погледа му, докато ръцете й поемаха от него чашата.
— Това е едновременно благословия и наказание. По-скоро последното.
— Защо така?
Никой не й беше задавал този въпрос, но тя не виждаше причини да лъже. В края на краищата, това бе нейният свекър.