Конете се намираха само на няколко метра. Те все още бяха като полудели, ритаха и се съпротивляваха на човека — вероятно кочияша — който стоеше пред тях с разперени ръце и се мъчеше да ги удържи.
— Не я пипай, господине — обади се някой зад гърба на Рейфиъл. — Всеки момент ще пристигне помощ.
— Някой отиде да доведе лекар.
— Видях как става. И двете момичета тичаха по улицата пред препускащата карета. Късмет е, че не отнесе и двете.
— И аз видях. Такава красавица. Истински ангел — очите си не можах да откъсна от нея! И после изчезна под конете. Да ги застрелят, мене ако питат. На плашлив кон не може да се има доверие.
— Жалко! Такова хубаво момиче!
Гласовете долитаха от всички страни и отекваха като грохот в ушите на Рейфиъл. Те не му говореха, просто отбелязваха на какво са станали свидетели.
Рейф не можеше да я остави да лежи там. Просто не можеше. Някой се опита да го спре.
— Тя ми е жена! — изръмжа той и го оставиха на мира. Той не знаеше, че сълзи мокрят бузите му. Не знаеше, че прилича на безумец.
— Божичко, Фелия, да не си посмяла да умираш! — повтаряше той като заклинание, молейки се тя да го чуе някак си.
— Аз съм с карета! С карета! Моля ти се, Лок, не можеш да я отнесеш на коня си.
Това беше Мейвис, която крещеше и го дърпаше за жакета. Той стоеше като закован пред коня си, осъзнал с потресаваща яснота, че не може да го яхне и да продължи да я държи нежно.
— Лорд Лок?
— Къде? — най-сетне погледна към Мейвис той.
— Наблизо. След мен.
Тълпата още не се беше разпръснала. Всъщност хората спряха движението на улицата, за да му позволят да я пресече с Офелия в обятията му. Мейвис не влезе в каретата с него, защото се боеше от обвинението му, обаче изкрещя адреса на кочияша.
Къщата на семейство Рийд. Би предпочел да я заведе у дома. Стори му се, че Мейвис вика нещо.
— Ще доведа коня ти и лекар!
Това бе най-дългото пътуване в живота му, въпреки че трая само няколко минути. Кочияшът бързо, но внимателно преминаваше с каретата през задръстванията. Рейф не можеше да откъсне поглед от окървавеното лице на Офелия. Едната й буза беше ужасно подута. От кръвта не се виждаше къде е прорезът, но раната трябваше да бъде зашита и вероятно щеше да й остане белег. Това беше най-малката му грижа. В момента дори не беше сигурен дали тя ще оживее.
ПЕТДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
Болката беше всепоглъщаща. Безкрайна. Офелия живееше с нейния ритъм. Не знаеше колко време е минало. Не можеше да се събуди. При всеки опит чуваше гласове, но не беше сигурна дали им отговаря с нещо друго освен с бълнуване. Или това бе само част от кошмара, който я беше погълнал? Колкото повече се опитваше да се съсредоточи, толкова повече я болеше. Затова тя бързо се отказваше.
— Не смей да се предаваш, Фелия. Дори не си помисляй да умреш и да ме изоставиш. Няма да го допусна. Събуди се да ти кажа колко много те обичам!
Познаваше този глас. Нима Рейф не виждаше, че тя е в съзнание? Защо не можеше да отвори очи да го погледне? Наистина ли я грозеше смъртна опасност?
Гласовете продължаваха да звучат в главата й, но болката беше толкова голяма, че тя се отказа да ги слуша. Щеше ли да помни нещо, когато се събуди? Защо не можеше да се събуди сега?
— Раните ще заздравеят, но белезите ще останат. Съжалявам.
Не познаваше този глас. Какви белези? Защо някаква жена плачеше? Звукът заглъхна.
— Лекарят предложи да спиш, докато болката отшуми. Това ще те облекчи, скъпа.
Майка й. Топлата течност, която се спускаше по гърлото й, имаше познат вкус. Упояваха ли я? Нищо чудно, че нито можеше да се събуди, нито да проговори. Отново потъна в блажена забрава.
Болеше я, когато сменяха превръзките — главата, едната буза, рамото. Така я болеше, че й се щеше да се скрие в непроницаемите дълбини на нищото, да не остане в съзнание достатъчно дълго, за да разбере колко бинтове покриват тялото й. Все едно някой неспирно я удряше с чук по главата. Това продължаваше дори в сънищата й като несекващо напомняне, че тялото й е ужасно болно. Наистина ли искаше да се събуди и да открие какво й има?
— Спри да плачеш. По дяволите, Мери, не ми помагаш с тези сълзи. Какво са един-два белега? Не е настъпил краят на света.
Познаваше и този глас, който я дразнеше. Тихите ридания на майка й не й пречеха. Дори звукът беше успокояващ. Майка й плачеше за нея. Стържещият глас на баща й обаче я нервираше.