— Махай се.
Дали само й се беше сторило, че майка й изрича думите? Скоро се завърна в блажената чернота, която й служеше като преграда срещу болката.
Веднъж отвори очи и видя, че се намира в собствената си стая. Баща й стоеше на стол до нейното легло и притискаше ръката й към лицето си. Сълзите му капеха по пръстите й.
— Защо плачеш? — попита го тя. — Умрях ли?
Той незабавно я погледна, което значеше, че този път е произнесла думите на глас. Лицето му грейна от радост. Офелия си помисли, че никога преди не е виждала Шърман Рийд толкова щастлив.
— Не, ангеле, ти ще…
Ангел? Нима бе чула гальовна дума от него?
— Няма значение. Сигурно сънувам — прекъсна го тя и бързо се унесе.
Но след това започваше да остава в съзнание за по-дълго време. Пулсиращата болка вече не беше тъй несекваща Всъщност стига да не мърдаше, в определени моменти не усещаше болка.
А една сутрин се събуди и остана будна. Сейди шеташе из стаята както обикновено: подклаждаше огъня, бършеше праха от масите и тоалетката й…
Божичко, бяха покрили огледалото на тоалетката й! Толкова гротескна ли беше раната на лицето й? Страхуваха ли се, че ще се види? Тя ужасено повдигна ръце към лицето си, но усети единствено бинтовете. Те бяха здраво увити около цялата й глава.
Офелия се боеше, че ако ги разкъса, ще си навреди още повече. Понечи да попита Сейди много ли са страшни белезите, но думите заседнаха в гърлото й. Страхуваше се от истината. Тогава сълзите рухнаха. Офелия затвори очи с надеждата, че Сейди няма да забележи нищо.
Каква невероятна ирония. През целия си живот мразеше лицето, което й бе отредено по рождение, а сега, когато то бе обезобразено, можеше само да плаче за него.
И тя плака часове наред. Накрая сълзите пресъхнаха. Когато Сейди се върна по пладне, Офелия лежеше, втренчила се в тавана. Не се беше примирила, просто бе осъзнала безизходността на положението. Някак си щеше да свикне. Отвращаваше се от собственото си самосъжаление.
— Слава Богу, че си будна и сега можеш да се храниш — каза Сейди, когато видя, че очите й са отворени. — Този бульон, с който те поим, не може да засити и мършав заек! Направо си станала кожа и кости.
Тонът на камериерката бе прекалено жизнерадостен. Офелия долови лъжата в него.
— Откога съм така?
— Ще стане една седмица.
— Толкова дълго?
— Очевидно си имала нужда от почивка, тъй че не му мисли повече. Как е главата ти?
— Коя част от нея? — глухо попита Офелия. — Цепи ме жестоко.
— Лошо си се ударила. Раната кървя много. Докторът имаше дързостта да каже, че може и да не се събудиш. Татко ти го изхвърли и повика друг.
— Така ли?
— О, да. Беше бесен на оня тип. Новият лекар е по-оптимистичен и има защо. Ето на! Щом си будна, ще се оправиш. А аз ще ти донеса нещо по-вкусно от кухнята.
— Риба на пара — каза Офелия, внезапно обзета от вцепеняващ ужас.
— Така да бъде — изчурулика Сейди. — Ако трябва, лично ще изтичам до пазара за прясна риба.
Камериерката не се върна скоро. Сигурно наистина беше отишла до пазара. Но преди да излезе, беше казала на всички, че Офелия е будна. Баща й веднага се появи, а той беше единственият човек, който можеше да я отклони от мисълта, че е загубила детето си.
Нали вече не беше красивата му вещ. Наистина ли го беше видяла да плаче? Нищо чудно, след като вече не бе хубава като преди.
— Значи най-накрая дойде в съзнание? Трябваше да се уверя с очите си, преди да събудя майка ти, за да й съобщя добрата новина. Тя стоя край теб почти цялата нощ и затова сега е в леглото. — Той придърпа един стол и седна до нея.
— Наистина ли е нужно да съм така увързана в бинтове?
— Да, те изпълняват двойно предназначение. Част от тях придържат студените компреси, които майка ти приготвяше за бузата ти. Но повечето са заради цицината на главата ти. Другият вариант беше да зашием кожата на скалпа ти, като за целта обръснем половината ти коса. Майка ти се оказа пред припадък при мисълта да докоснем и кичур от косата ти. Ето защо те превързахме с толкова бинтове на това място. Прорезът наистина зарасна много добре и без да се шие. Вероятно ще свалим тези бинтове, когато лекарят намине днес следобед.
— Къде ме шиха?
Шърман въздъхна.
— На няколко места.
Офелия си помисли, че баща й трябва да се научи да лъже, без да се изчервява. Всъщност не й трябваше да знае. Накрая сама щеше да види — когато събереше смелост да повдигне покривалото от тоалетката.
Шърман се размърда от неудобство и продължи:
— И за миг не се съмнявах в оздравяването ти, но… нещата можеха да се развият зле. Бях на път да те загубя и за пръв път си дадох сметка за някои неща, с които не се гордея особено. Не обичам силните прояви на чувства. Аз съм човек на навика, често се държа грубовато…