— Татко, не ми казваш нищо, което вече да не знам — прекъсна го тя. — Защо повдигаш този въпрос?
— Хрумна ми, че… такова… по дяволите! — обърка се Шърман.
— Какво има, де? Изплюй камъчето.
Баща й отново въздъхна. Дори улови ръката й и леко я стисна.
— С теб толкова се карахме през изминалите години, че ни се превърна в навик — смутено изрече той. — А навиците ни пречат да виждаме някои неща. Хрумна ми, че ти може би си мислиш, че… не те обичам. Ето, казах го. Обичам те.
Той вдигна поглед, за да види реакцията й. Офелия го беше зяпнала втрещено. Наистина бе останала без думи. Всъщност дори не беше сигурна дали може да каже нещо, тъй като в гърлото й заседна буца. Нима в очите й се събираше влага?
— Ще ти призная нещо, което дори майка ти не знае — продължи Шърман. — Детството ми не беше лесно. Бях изпратен в най-елитните училища, където се учеха синовете на аристокрацията. Момчетата могат да бъдат много жестоки. Непрекъснато ми натякваха, че не съм от тяхната класа. Можеш ли да повярваш? Син на граф да не е от тяхната класа.
Шърман сякаш се взираше в миналото, в болезнените си спомени. Офелия започваше да го разбира.
— Ти не си бил някое парвеню, татко. Титлата ти е престижна.
— Знам. Дори започнах да подозирам, че действията им са предизвикани от завист, защото семейството ми беше много богато. За разлика от семействата на момчетата с по-високи титли от моята. Но това нямаше значение. За мен стана важно да докажа, че не съм по-лош от тях. Един вид трябваше да се впиша в средата. Този стремеж никога не ме напусна, дори когато нямаше как да постигна целта си. Обаче ти от година на година ставаше все по-хубава. Ти беше моето доказателство. Да, хвалех се с теб — даже прекалявах. Удивлението, което ти предизвикваше, възторга, дружеските потупвания по гърба — не можех да им се наситя. Наваксвах си за всичките години, през които се чувствах непълноценен. Сега разбирам колко егоистично съм постъпвал. Просто много се гордеех с теб, Фили.
— Не си се гордеел с мен, татко — тъжно отвърна тя. — Бил си горд от себе си, че си баща на такова красиво момиче. Между двете неща няма място за сравнение.
Шърман сведе глава.
— Права си. Трябваше почти да те загубя, за да ми се отворят очите. Сега виждам колко много грехове имам спрямо теб. Майка ти непрекъснато се опитваше да ми ги посочи. Това бе единственият въпрос, по който двамата спорехме. Но аз отказвах да я чуя заради неоправданата си гордост. Ще ми се да можех да започна отначало. Знам, че желанието ми е невъзможно. Но все пак не е късно да поправя последната си грешка.
— Какво имаш предвид?
— Знам, че не си щастлива от този принудителен съюз.
— Той не е твое дело, татко.
— Разбира се, че е. Наредих ти да се омъжиш за Лок. Погрижих се да създам такива очаквания у обществото.
Офелия се усмихна печално.
— Кога съм изпълнявала нарежданията ти, без мисълта да сторя точно обратното? Избухливостта ми накара Рейф да ме замъкне пред олтара. Това няма нищо общо с теб.
Шърман се прокашля и сбърчи леко чело.
— И така да е, не е нужно да запазиш брака си. Не може да се каже, че съпругът ти се е държал достойно. Вярвам, че с моя помощ ще успееш да получиш анулиране.
Офелия бе изумена:
— Без борба се отказваш от бъдещ херцог?
— Фили, стигнах до извода, че най-важното е ти да си щастлива. Титлата не беше заради мен. От време на време с майка ти си говорим за теб, без да спорим. Знам, че ти се стремиш да бъдеш като Мери, но на по-високо ниво, че се надяваш да даваш най-грандиозните приеми в цял Лондон. Титлата „херцогиня“ щеше да ти е от полза в това отношение.
Офелия въздъхна. Колко незначителна й се струваше тази цел сега. В момента искаше само отново да й се гади от миризмата на риба. Сълзите напираха в очите й.
— Вероятно си прав. С Рейф просто не сме един за друг. Той няма да възрази срещу анулирането. Но… — Тя понечи да обясни, че не е сигурна дали това е възможно. Така обаче баща й щеше да узнае, че преди сватбата с Рейф са били любовници. Скоро щеше да разбере дали още е бременна, а дотогава предпочиташе да мълчи по темата за брака си. Всъщност, ако беше пометнала, лекарят със сигурност е казал на родителите й и те само я пазеха от тъжната истина. — Благодаря ти за подкрепата. Обещавам да си помисля върху предложението ти.
— Разбира се. Първо трябва да оздравееш. Когато започне да те сърби, ще разбереш, че е време да се заемеш с въпроса. — Преди да си тръгне, той я прегърна. Нежно, боейки се да не я нарани, но пък сърдечно.