Офелия заплака в мига, в който вратата се затвори след него. След толкова много години почувства, че се е помирила с Шърман, че най-накрая си има истински баща, който се интересува от нея. Трябваше й време да свикне с това ново състояние.
После пристигна рибата на пара и тя се разрида много по-силно, защото не изпита никакво гадене. Сега нямаше какво да попречи на анулирането на брака й. Боже, белезите, с които щеше да живее, бяха нищо в сравнение със загубата на детето й — и на Рейф.
ПЕТДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
— Пукната е мъничко — обяви лекарят, който току-що беше свалил превръзките на Офелия и внимателно разглеждаше главата й, стиснал брадичката й между пръстите си. Тя пребледня и той побърза да се поправи: — Спокойно, момиче, само се шегувах. Жена ми все ми натяква, че нямам чувство за хумор. Трябва да я послушам. — Той въздъхна. — Ще се оправиш. Белезите ще избледнеят. Преди да се усетиш, вече няма да ги забелязваш.
Той се държеше добре. Беше мил човек. Трябваше по-отдавна да им стане семеен лекар — не че членовете на семейство Рийд боледуваха често. Сега Офелия трябваше да почака няколко дни, преди да свалят останалите превръзки.
Мери, която стоеше от другата страна на леглото, я увери:
— Докторът има право. Толкова се безпокояхме за скулата ти, но почти не си личи. Като се замисля какво можеше да стане… Мили Боже, трапчинките ти са по-дълбоки!
Майка й не помагаше. Трапчинките не се намираха върху скулите.
— Мен ако питаш, белегът ти придава характер — отбеляза Сейди. — Ти все още си най-красивото момиче, което съм виждала, тъй че не се притеснявай, милинка.
Продължиха с опитите си да я разведрят, но напразно. Лицето й вече не беше съвършено.
Щом Мери изпрати лекаря, тя стана да се облече.
— Човекът не е казал, че можеш да ставаш и да се разхождаш! — възпротиви се камериерката.
— Не е казал и обратното. Но аз не напускам стаята, а само проклетото легло! Дай ми пеньоар.
Раните не я боляха, когато кожата около тях не се опъваше. Сега болката се беше преместила вътре. Не искаше повече да плаче. По-добре да се раздвижи.
Сейди я остави сама, като преди това неколкократно я предупреди да си почива. Офелия дълго време стоя пред камината, загледана в огъня. Сълзите й бяха готови да избликнат всеки момент. Сърцето й се свиваше. Опита се да не мисли за нищо, да изпразни главата си…
— Умори ли се да мързелуваш в леглото?
Тя се извърна и потрепери от болка. Още не биваше да прави такива резки движения. Рейф се облягаше на рамката на вратата, пъхнал ръце в джобовете си. Очите му я поглъщаха. Боже, колко се радваше да го види! После си спомни как изглежда лицето й и се обърна към огъня. Потрепери.
— Кой те пусна?
— Ти кой мислиш? Портиерът.
Рейф говореше прекалено весело за сегашното й настроение.
— Защо си тук? Не искам да се карам с теб. Върви си.
— Няма да се караме и няма да си вървя. — Той затвори вратата, за да подсили ефекта от думите си.
Още не искаше да се изправя срещу него. Усети как я обзема паника. Никога нямаше да си прости, ако се развикаше. Не можеше да понесе мисълта, че той ще види обезобразеното й лице.
— Какво правиш тук? — повиши тон тя.
— Къде другаде да съм, ако не край леглото на жена си, когато тя се нуждае от подкрепа?
— Не се шегувай!
— Не, сериозно. Идвах тук много пъти. Всъщност всеки ден. Баща ти бе така груб да не ми предложи стая, когато прекарах толкова време тук…
Не можеше да се обърне с лице към него, без да знае какво ще види той. Отиде до тоалетката и дръпна покривалото. Остана зашеметена от изненада. От огледалото бе останала само празната рамка. Толкова грозна ли беше раната, за която говореше лекарят, че да махнат огледалото?
— Бях бесен, защото не можех да ти помогна с нищо — обади се Рейф. — Разбих проклетото ти огледало. Извинявай. Просто така те бяха превързали, че не исках да се видиш бинтована като мумия. Аз самият се уплаших от гледката, какво остава за теб.
Офелия долавяше ироничната нотка в гласа му. Шегуваше се със състоянието й? Колко некавалерско от негова страна.
— Още ли те боли? — нежно попита той точно зад гърба й.
Да, болеше я дълбоко в нея. Всичко, което искаше, бе да се обърне и да се наплаче в обятията му. Но не можеше да го направи. Той може би бе съпругът й, но не беше неин. Не претендираше за частица от сърцето му, въпреки че му бе отдала своето — нищо, че той никога нямаше да го узнае. Нямаше да го обремени с обезобразена съпруга. Баща й посочи средството, чрез което щеше да се реши този проблем. Тя щеше да се погрижи Рейф да приеме анулирането като лесен изход. За тази цел се налагаше да продължи да се преструва.