— Ще се оправя. Вероятно чувстваш, че това е десертът: Ледената кралица на колене. Не си и помисляй дори, че ще моля за милост.
— За какво говориш?
— За обезобразеното си лице!
Той внезапно я улови за ръката, изведе я в коридора и я поведе след себе си. Започна да отваря вратите на стаите, докато не откри огледало. Тогава я накара да застане пред него. Офелия затвори очи. Не можеше да понесе гледката.
Но той беше упорит.
— Виждаш ли? Лицето ти е било издрано, но така се получава и когато си изтъркаш енергично лицето няколко пъти. Червенината ще изчезне след седмица, а синината — вероятно и преди това. Имам усещането, че малкият белег, който ще остане, само ще подчертава красотата ти. Оставям на теб да измислиш как да се разхубавиш още повече.
Шеговитият му тон… очите й рязко се отвориха и тя се втренчи в лицето си. Рейф не лъжеше. Видя червено петно от раната, която изглеждаше сериозна, но всъщност дори не бе достатъчно дълбока. Костта на едната й скула явно беше пукната. Офелия се приведе напред, за да я разгледа. Дефектът бе очевиден, призна тя и преглътна сълзите си. Но не беше чак толкова зле. Хората щяха да я забелязват, но това беше малка цена, след като се беше измъкнала жива изпод конските копита.
— Стана дума за белези. Къде са те?
— Не се ли видя сама, пък макар и без огледало?
— Не, нямам навика да разглеждам голото си тяло.
— А би трябвало. Имаш разкошна фигура.
— Не е смешно.
Той обгърна лицето й в дланите си.
— Фелия, бях тук, когато шиха раните ти. Ще имаш малък белег на рамото и друг на хълбока си, но те ще избледнеят с времето. По божията милост нямаш нито една счупена кост, само синини и натъртвания, които скоро ще изчезнат. Единствената рана, която ни тревожеше сериозно, беше тази на главата ти, но и тя заздравява добре.
Отне й момент да осъзнае всичко. Явно напразно се е безпокояла за външния си вид. Друго я измъчваше.
Тя се отдръпна от Рейф и се отправи обратно към стаята си. Той тръгна след нея, даже затвори вратата. Защо не си отиваше? Трябваше да повдигне пред него въпроса за анулирането. Това щеше да го отпрати доволен.
Опита се да измисли как да му го каже, но Рейф я разсейваше и я объркваше с нежния си поглед. Мили Боже!
— Всъщност не приех облога, а предизвикателството да те променя — поде той.
— Не започвай отново!
— Ще ме изслушаш дори ако за тази цел ми се наложи да те завържа. Дънкан беше абсолютно сигурен, че никога няма да се поправиш. Аз не бях съгласен. Заех становището, че всеки може да се промени, в това число и ти. И ти оправда думите ми по един великолепен начин. И тъй като очевидно не беше щастлива — щастливите хора не създават непрекъснато проблеми — пожелах да променя и това. Не съм взел печалбата си от облога. Помогнах ти, мислейки за собственото ти добро.
— Водели са те погрешни подбуди!
— Не, не е вярно. Просто не споменах какво ги е породило.
— О, да, много те бива да премълчаваш някои неща, а после да твърдиш, че не лъжеш!
— Същото би могло да се каже и за теб. Още ли ще ми твърдиш, че си пуснала онези слухове за нас, при положение, че не си? Знам истината.
— Щях да го направя!
— Не, нямаше, Фелия — засмя се той. — Предай се. Знаеш, че вече си нов човек. Трябва да си ми благодарна за облога, не да ми се сърдиш. Та нали така се открихме един друг?
Офелия застина на място. Правилно ли бе схванала намека му? Невъзможно, ала изпълненият му с невероятна топлина поглед потвърждаваше всичко.
Тя мълчеше и той я притегли в прегръдката си.
— Има още нещо, което премълчах и което отдавна трябваше да ти призная.
— Какво? — Офелия почти се уплаши от въпроса си.
— Обичам те — рече той с покъртителна нежност. — Обичам всяка частица от теб. Дори обичам твоята избухливост, тъй че не се налага да я криеш от мен… през цялото време. Обичам външността ти. Обичам тялото ти. Обичам куража ти да бъдеш самата себе си.
Рейф й казваше всичко, което тя копнееше да чуе. Божичко, нали не сънуваше? Нали не си фантазираше?
— Ти не искаше да се жениш. Аз те принудих със своята невъздържаност.
Той поклати глава.
— Наистина ли смяташ, че щях да се държа така онази вечер, ако наистина не те исках за своя жена?
— Тогава защо ме върна на родителите ми?
— Защото бях бесен. Ти умееш да дърпаш конците ми. — Рейф се усмихна.
Тя поруменя.
— Затова ли пропиля парите си да ми купиш къща? От гняв?
— Не само. Това ми се струваше добра и своевременна мярка. Но инвестирането в недвижимата собственост не е грешка. Къщата е огромна, по-голяма от моята. И е с бална зала.