Пол Дохърти
Чашата на призраците
Тази книга се посвещава на паметта
на една обичана и уважавана майка — Вивиан Роуз Селф,
изгубена твърде рано от обичащото я семейство.
Пролог
„Tolle Lege, Tolle Lege.“
(„Вземи и чети, вземи и чети.“)
„Благослови ме отче, защото съгреших. Минаха много години, откакто…“ — отпуснах се на пети и се вгледах в бялото, восъчнобледо лице на покойника, изпънат на ниската погребална носилка пред мен — отецът игумен, преживял поне осемдесет и пет лета, обвит в погребалния си саван, готов да бъде отнесен от благочестивите монаси в църквата, за да бъде положен там, заобиколен от пурпурни свещи пред олтара — осветено място, където кръжат ангелите, та пълчищата от демони, които дебнат, за да уловят душите на мъртвите, да не могат да пристъпят. По-късно същите тези братя, бедните мъже от обителта на сивите монаси, която се гуши под сенките на катедралата „Сейнт Пол“, щяха да изпеят своята заупокойна молитва, а след това да погребат игумена в осветената земя, за да намери подслон под някой олющен кръст, докато елементите се стопят и настъпи Второто пришествие на Христа.
Описвам отеца игумен като прехвърлил осемдесет и петата си година: сега аз не съм много по-млада. От месеци се подготвях да бъда изповядана от него. За останалите от общността аз съм просто една напуснала усамотената си килия отшелница, по-загрижена да чисти градинските алеи или да търка големите каменни плочи на пода в кухнята. Но игуменът се досещаше за тайната ми. Често, когато другите братя бяха заети, той ме откриваше сред ябълковите дървета или в обраслата градина, където скубех плевелите около езерцето с шараните. Докосваше ме лекичко по рамото или подръпваше ръкава на расото ми и ме канеше да отидем до някое сенчесто дърво или усамотено градинско кътче, където можехме да седим и да говорим за старите времена. Никога не му казвах много, макар че той знаеше коя съм. Как бях служила на кралицата-майка — Изабела Френска. Как бях с нея от времето, когато слезе в пъкъла, до мига, когато се въздигна към славата, само за да пропадне отново. Как се бях подслонявала дълго в сянката на Вълчицата, бидейки ученичка на „тази нова Йезавел“1. О, да, също като рицар със спуснато върху лицето забрало на шлема, аз бях в центъра на онази кървава, оплетена схватка, когато великите увисваха на бесилката или коленичеха, подобно на Едмънд от Кент, като вързано на синджир куче до някоя порта, а някакъв пиян престъпник отсичаше главите им. Имах доверие на игумена. Правех намеци и разказвах истории, имайки предвид понякога великите лордове, изправили се до един пред Божия съд. Описвах сънищата си — гниещи по ешафодите трупове или мъже с покрити с качулки лица и с кинжали в ръце, прокрадващи се през вътрешните дворове посред нощ; потайни срещи в зле осветени стаи; походи на армии и цвилене на бойни коне; големи пирове и тържества, където вината от Бордо и Испания се лееха като вода от счупена бъчва; захаросани плодове, великолепни гоблени и изискано украсени стаи; безмълвно, потайно извършено убийство във всичките му отблъскващи форми; моите срещи със синовете и дъщерите на праотеца на убийците Каин.
Аз бях свидетелка на тези дни и игуменът знаеше това. Понякога, много рядко, говорех за Изабела — Изабела с блестящата кожа и пламтящите сини очи, с коса като усукани златни нишки и тяло, което би изпълнило с похот дори монах. Изабела „La Belle“, Прекрасната, Изабела Френска, която свали съпруга си от престола. Заключи го в замъка Бъркли, затваряйки го зад решетки като някакво бясно животно, докато — така съобщават летописите — при него се вмъкнаха убийци и поваляйки го по лице, завряха в задника му нажежен до червено ръжен, за да изгорят вътрешностите му и да не оставят следи по трупа. Говорех за Мортимър, горд като елен самец с разклонени рога, сам пълноправен крал, уелски принц, тайно мечтаещ за власт; за Хю Диспенсър, с коса и брада с цвят на невестулка, с бързо стрелкащи се зелени очи, алчни пръсти и сърце, кипящо от похотлива страст и желание да притежава Изабела; за самия Едуард, златокосия, синеок крал, могъщ телом и нищожен духом, следван от всички останали в техните одежди от коприна и сатен и ботуши с високи токове, получили имотите си лично от краля феодални земевладелци, които бяха преживели и щастливи дни, преди кинжалът на някой убиец да ги изпрати във вечната нощ.
Затворих очи, след това ги отворих, оглеждайки аскетично обзаведената стая на игумена: белосаните й стени, прашния и твърд като кост под. Единствено свещите и един малък мангал с посипан в него тамян потискаха студа и противния мирис на смърт. Разглеждах внимателно студеното лице на трупа със заострени черти, полузатворени очи и притворени устни. Отецът игумен се беше молил за мен — беше ми казал това. Дори когато се навеждаше над потира, за да прошепне думите на благословията, или вземаше хляба, за да го превърне в благословеното тяло Христово, той винаги отправяше една и съща молба: един ден да коленича пред него, да се изповядам и да се помиря с Бога, и така да подготвя душата си за нейното дълго пътуване, за да се присъедини тя към останалите.
1
Финикийска принцеса от IX в. пр.Хр., в Библията — съпруга на цар Ахав. Името й се е превърнало в нарицателно за безсрамна и порочна жена. — Бел.прев.