Казалес вдигна глава — в ъгълчетата на очите му набъбваха сълзи.
— Старият крал — отвърна дрезгаво той — никога не ми се е доверявал истински! О, виждах го в очите му. Не, беше по-лошо! В действителност той никога не ме е харесвал. Именно онази забележка при Фолкърк сложи началото на душевната ми поквара. Така и не можах да заслужа близостта му.
Казалес говореше бързо. Лееше се поток от горчивини, трупани през годините, доведени до критичната си точка от новия крал и привързаността му към Гейвстън.
— Трудих се дълго и упорито — той ме изгледа гневно. — Сега съм сам. Аз бях като свещенослужител, а английската корона бе моят Бог, и за какво? — той захвърли писмото на масата. — После ме изпратиха във Франция. Розалети ме привлече в общата работа. Марини и останалите се отнасяха благосклонно към мен, обещавайки ми още години на висок пост, щом Английското начинание бъде завършено, но имаше цена, която трябваше да се плати — той преглътна мъчително. — Матилда, случва се човек да поеме по някакъв път и скоро да осъзнае, че няма връщане назад — той плъзна поглед надолу по нефа. — Радвам се, че убих Розалети. Той ме въвлече в това, после, като страхливец, какъвто беше, започна да изпитва съжаление и угризения — той примигна. — Розалети можеше да си тръгне, когато поиска. А той беше единственият, който знаеше тайната и трябваше да умре. Мислех си, че може да има път назад, но… — Той направи гримаса и посочи към мен. — Трябваше да те убия, Матилда, ти наистина си опасна. О, да — направи гримаса той. — Открих коя си в действителност — племенница на дьо Деинкур. Спомних си те — той насочи пръст към мен. — Просто едно момиче! Така казах на Филип. Дьо Деинкур не беше глупак и колкото повече неща откривах за теб, толкова повече се убеждавах, че представляваш заплаха. Е, добре — той шумно си пое дъх. — Хванат съм в капан. Наясно съм с това. Не искам да доставям удоволствие на тълпите в Смитфийлд, но няма да си призная, не и напълно, не и писмено.
Посочих към ковчега на Сандуик.
— Ще умрете тук, сър Джон.
Изправих се на крака, напълних чашата на Сандуик с кларет и добавих отварата от вълче биле, която кралският аптекар беше донесъл в стаята ми предишната вечер. Дьо Монтегю се беше приближил и стоеше до ковчега с готов арбалет. Отдръпнах се назад, направих му знак да се отдалечи и поставих чашата до стола на Казалес.
— Вземете — казах настойчиво, издържайки на неподвижния му поглед, — пийте. Поне смъртта ви ще е бърза.
— А ако не го направя?
— Дьо Монтегю ще ви нанесе такава рана, че да оживеете, докато ви откарат до Смитфийлд, за да умрете там. Между другото, Казалес, той наистина е тамплиер, свещеник. Той може да ви изповяда. Сбогом!
Тръгнах надолу по коридора на църквата. Дьо Монтегю застана отстрани.
— А ако откаже да пие, Матилда? — прошепна той.
— Убийте го!
Излязох навън на слабата слънчева светлина. Хората на Ап Ител се бяха строили под формата на дъга с лице към църквата. Седнах на една дървена пейка и погледнах към мястото, което Сандуик наричаше своята Чаша на призраците. Почаках малко на студа, докато вратата се отвори и Дьо Монтегю излезе и ми подаде празния бокал.
— Изпи го — Дьо Монтегю се вгледа в мен със странно изражение. — Мъртъв е.
— Тогава Бог да го съди — отвърнах.
Пет дни по-късно излязох с господарката си в централния вътрешен двор на двореца „Уестминстър“. Французите си тръгваха, но поради лошото време, нямаше да се доверят на реката, а щяха да слязат до Куинсхийт, където беше закотвен военният им кораб. Имаше сбогувания и подаръци, уверения в приятелство, целувки, затвърждаващи мира, моята господарка дори произнесе реч. Марини, който ме наблюдаваше през цялото време, избута коня си по-наблизо и се наведе, със светнали зелени очи, с показваща се изпод бобровата му шапка червена коса.
— Матилда — прошепна той, възползвайки се от шума във вътрешния двор.
— Да, милорд?
Той приближи коня си още малко, като скръсти ръце върху лъка на седлото.
— Много хитро изиграно — прошепна той. — Със сигурност те подценихме.