— Милорд, и двамата със сър Джон Казалес ми правите един и същи комплимент!
— Казалес е мъртъв.
— Бог да го съди за престъпленията му — посочих към постройките на двореца около нас. — Негова светлост кралят реши да свика парламент, за да се справи със своите херцози.
— Това си остава между нас, Матилда — Марини размаха с облечените си в ръкавици пръсти. — А l’outrance!47
— Милорд — примигнах изкусително и направих подигравателен реверанс. — Не бих приела да бъде иначе. Както казвате, a l’outrance, usque ad mortem — изправих се. — До смъртта!
Бележка на автора
Възможностите на средновековната медицина не са били толкова ограничени, колкото някои от популярните историци биха искали да смятаме. Жените наистина са играли значителна роля като лекарки, аптекарки и лечителки. (Образът на Матилда се основава на действителна личност, Матилда от Уестминстър.) Приносът на жените към средновековната медицина е сериозно възпрепятстван едва след прокарания от великия женомразец Хенри VIII парламентарен указ от 1519 г. Както пише Кейт Кембъл Хърд-Мийд в своята „История на жените в медицината“: „През Средновековието жените-лечителки продължили да практикуват по време на бушуващите войни и епидемии, както винаги, поради простата причина, че били необходими“.
Събитията, описани в този роман, се основават на развоя на политиката през въпросния период. Изглежда, че Изабела е имала изключително неприятни отношения както с баща си, така и с тримата си братя. Тя не присъства на погребението на никого от тях и както ще покаже тази поредица, причинява ужасни вреди на собственото си семейство при всяка възможност. Когато изучавах Изабела за доктората си в Оксфорд, останах с ясното впечатление, че тя е била много красива, високо интелигентна, жена със силна воля, умееща да манипулира другите. Тя е една от малкото монарси преди 1603 г., дали си сметка, че всяка война срещу Шотландия е унищожителна и за двете воюващи страни и не би донесла полза на никого.
Събитията от 1307 г. са такива, каквито съм ги описал. Уенлок, Пурт и Сандуик умират в рамките на дванайсет месеца, след като Едуард II наследява престола, и техните образи, така, както са обрисувани тук, се основават на сведения и източници от първа ръка. Бакел, според „Лондон Кроникъл“, е премазан до смърт по време на коронацията на Едуард II, която на свой ред е катастрофално събитие, зле организирана, а яростта на херцозите е толкова силна, че въоръженият сблъсък бил избегнат на косъм. Образът на Едуард II, както и този на Гейвстън, също се основават на проверени източници. Любовта на Едуард към Пиърс е толкова дълбока, че когато по-късно неговият фаворит е екзекутиран, се налага Църквата да разреши на краля да бъде позволено да погребе тялото му. В много източници майката на Гейвстън е описана като вещица — това обвинение обаче често било повдигано срещу жени, от които мъжете се страхували или които мразели.
Събитията от 1307–1308 г. също са правдиво отразени, съобразно съществуващите източници. Няма съмнение, че Едуард II и Филип са били замесени в коварна игра за унищожението на тамплиерите (случило се така, както съм го описал) и женитбата на Изабела. Едуард II оказва твърда съпротива срещу френските искания, след това внезапно сменя линията си на поведение. Обяснението, което давам в този роман, е твърде вероятно. Филип лелее мечтата да се превърне в нов Карл Велики. Възможно е да си е спомнил за френската намеса в английските дела по време на управлението на непълнолетния Хенри III. Той и неговото обкръжение от министри, които до един умират от насилствена, мистериозна смърт, определено са били група от зловещи мъже, играещи за възможно най-високите залози.