— Каква ще бъда?
— Каквато реши принцеса Изабела. Ще бъдеш представена като demoiselle de chambre11.
Втора глава
„Коварството властва и злоба се ражда.“
Закусих — последното ми ядене в тази къща, — и потеглих. Мосю дьо Витри носеше плетените кошове, съдържащи всичко, което притежавах. Наближаваха коледните пости: гирлянди от зелени клонки окичваха страничните греди на вратите близо до местата, където фенерите хвърляха отблясъци от светлината си върху извивките им. По улиците се тътреха коне, повлекли тежки пънове. Мършав продавач на вода крещеше енергично, колкото му глас държи, че продава най-чистата вода, от най-бистрия извор. Един мъж на ъгъла печеше горещи пайове на печката, която бе поставил на безопасно разстояние от бдителния поглед на общинските стражари и чиновниците, отговарящи за реда и чистотата на пазара. Набързо зърнати гледки от живота, които никога няма да забравя. Бързахме по калдъръмени улици, табелите на магазините скърцаха в ледения вятър. Минахме покрай една църква. На стълбите й млади ученици вдъхновено пееха за Девата, родила царски син. Още се чувствах заспала, сякаш вървях насън.
Прекосихме мостовете и продължихме към висок път, водещ към кралския дворец близо до църквата „Ла Сент Шапел“. Наоколо се движеха тежковъоръжени войници; със звънтене премина група рицари в ризници от железни брънки. Под широко разтворилата вратите си, зейнали като зяпнала в почуда уста къщичка на вратаря, ни спряха наемни войници от Брабант, с лица, почти скрити под наличниците на шлемовете. Показани бяха пропуски и ние продължихме нататък, по настлани с калдъръм изровени пътища. Минахме през друга порта и влязохме в лабиринта от тунели и проходи, който свързваше една сграда на двореца с друга — променящо се със смайваща бързина място, с извисяващи се кули, назъбени стени, стълби, които, изглежда, не водеха никъде. Мъгла се кълбеше подобно на дим, издигащ се от врящ котел, обгръщайки като с плащ забързано минаващите покрай нас слуги. Миризмата на конюшните — на тор и мокра слама — се смесваше със сладките ухания от готварниците и складовете за храна и питиета. Прекосихме изровени външни и вътрешни дворове, където слугите от двореца се тълпяха около вдигащи пара глинени гърнета. Касапи сечаха трупове на животни, по работните им маси се лееше кръв, която караше скитащите кучета да обезумяват от възбуда. Ковачи, оръжейни майстори, дърводелци и зидари изпълваха въздуха с глъчката на занаятите си. Жени перяха дрехи, коняри се грижеха за конете. Някакъв луд, прикован към позорния стълб, се правеше на свещеник, отслужващ литургия. Клетникът бе дотолкова лишен от разум, че не обръщаше внимание на трите трупа, полюшващи се от гредата на една бесилка недалече. Извърнах поглед, когато в паметта ми възкръснаха ужасни спомени. Много го биваше в бесенето този крал Филип! По-късно научих, че любимото му наказание било да беси провинилите се придворни на клоните на ябълковите дървета в овощната си градина.
Влязохме в двореца и тръгнахме по тъмни коридори. Мъждиво проблясваха свещи, окачени на вериги фенери блещукаха като сигнални светлини. Навсякъде стояха стражи с насочени и готови копия. Колкото по-навътре влизахме в двореца, толкова по-скъпа и изискана ставаше обстановката: настлани с плочки подове, белосани стени, украсени с картини, сложно изработени разпятия, златоткани платове и бляскави гоблени.
Сладкият мирис на сандалово дърво и скъпи благовония започна да се усеща по-ясно. Стражите тук не бяха наемници, а командващи свои собствени войски рицари, облечени в синьо-златистата ливрея на кралския дом. Те стояха на вратите или в подножието на излъсканите стълбища, с извадени мечове. Отново и отново ни спираха. Отново и отново мосю Симон показваше своите писма и разрешения за преминаване. Най-сетне стигнахме до кралските покои, където един шамбелан ни посрещна в коридора. Подът беше от черни и бели плочки, стените — покрити с гоблени, изобразяващи великолепни бели лебеди в сребристи езера, обрасли с буйно зелени тръстики. Разглеждах ги, докато мосю Симон обясняваше защо сме тук. Шамбеланът ме изгледа подозрително и почука с белия жезъл, показващ сана му, по рамото си, сякаш оглеждаше топ с плат. Направи гримаса:
— Господарката Изабела — въздъхна той — не е в стаята си, а там, където е винаги — във вътрешния двор с водоскока.
Излязохме от залата, отправихме се надолу по облицован с дърво коридор и излязохме отново вън на студа. Това не беше обичайният настлан с калдъръм двор, а просторна градина, заобиколена от постройки от хубав камък с цвят на мед. Камъните на настилката бяха в същия оттенък: в центъра се плискаше фонтан и подскачащите водни струи създаваха усещането за лято, макар ледът по каменната част на фонтана да доказваше, че още е зима. Мангали с дървени въглища, поръсени с билки, осигуряваха известна топлина. В един ъгъл двама рицари, плътно загърнати в плащовете си, се криеха от хапещия вятър и разговаряха тихо. Шамбеланът ни направи знак. Една фигура, почти изцяло увита в поръбена със златисто синя мантия, седеше с гръб към нас, загледана в леда в каменното корито на шадравана.